сряда, 7 март 2012 г.

Само от Любов, Хорхе Букай

Вървя по пътя си.
 Пътят ми е друм с една-единствена посока: моята.
 От лявата ми страна един вечен зид разделя моя път от пътя на някой, който крачи успоредно на мен от другата страна на зида.
От време на време намирам в зида пролука, прозорче, цепнатина ...  И мога да гледам към пътя на моя съсед или съседка.
 Един ден, докато си вървя, ми се струва, че от другата страна на зида виждам фигура, крачеща в моя ритъм и в същата посока.
 Поглеждам фигурата: жена е. Красива.
 Тя също ме вижда. Заглежда се.
 Поглеждам я отново.
 Усмихвам й се ... Усмихва ми се.
 Миг по-късно тя продължава по пътя си и аз ускорявам крачка, защото нетърпеливо очаквам нова възможност да я зърна.
 На следващия прозорец се спирам за минута.
 Когато тя пристига, се гледаме през прозореца.
 Със знаци й показвам колко много ми харесва.
 Отговаря ми със знаци. Не знам дали означават същото като моите, но долавям, че разбира това, което искам да й кажа.
Усещам, че мога да остана да я гледам и тя да ме гледа още дълго, но знам, че пътят ми продължава ...
 Казвам си, че е възможно по-нататък по пътя да има врата. И Може да успея да я премина, за да се срещна с жената.
 Нищо не дава по-голяма увереност от желанието, така че се забързвам, за да намеря тази предполагаема врата.
 Затичвам се с поглед, прикован в зида.
 Малко по-мататък вратата се появява.
 Ето я, от другата страна, моята сега желана и обичана спътница. Чака ... Чака ме ...
 Правя жест към нея. В отговор тя ми праща въздушна целувка.
 Прави движение, все едно че ме вика. Това е всичко, което ми трябва. Приближавам се към вратата, за да се срещна с нея - от нейната страна на зида.
 Вратата е твърде тясна. Промъквам едната си ръка, рамото, свивам малко корема, леко се извивам настрани, почти успявам да промуша главата си ... Но дясното ухо засяда.
 Натискам.
Не става. Не минава.
 Не мога да използвам ръката си, за да натисна ухото, защото няма как да провра дори пръста си в пролуката ...
 Няма достатъчно място, за да премине ухото ми, така че вземам решение ... (Защото любимата ми е там и ме чака.)
 (Защото това е жената, за която винаги съм мечтал, и ме зове...)
 Вадя от джоба си нож и с едно - единствено бързо движение се осмелявам да отрежа ухото си, за да може главата ми да премине през вратата.
 Успявам: главата ми успява да се промуши.
 Но след главата виждам, че сега засяда рамото ми.
 Вратата няма формата на тялото ми.
 Натискам, но не става. Ръката и тялото ми минаха, но другото ми рамо и другата ми ръка не могат ...
 Вече нищо не ме интересува, така че ...
 Отстъпвам и без да му мисля за последствията, се засилвам и натискам с рамо през вратата.
 От удара ръката ми се измъква от рамото и увисва като безжизнена. Но сега, за щастие, положението й е такова, че мога да премина през вратата...
 Вече почти съм от другата страна.
 Точно когато ми остава съвсем малко, за да премина напълно през процепа, осъзнавам, че деснията ми крак е заседнал от другата страна.
 Колкото и да се напрягам и напрягам, не успявам да мина.
 Няма начин. Вратата е твърде тясна, за да може цялото ми тяло да мине през нея.
 Твърде тясна: двата ми крака не минават ...
 Не се колебая. Вече  съм почти при любимата ми.
 Не мога да се върна ... Така че хващам теслата и стиснал зъби, с един удар отсичам крака.

Окървавен, куцукащ, подпрян на теслата и с измъкнато рамо, с едно ухо и един крак по-малко, се изправям срещу любимата ми.
 - Ето ме. най-после преминах. Погледна ме, погледнах те, влюбих се. Платих всякаква цена за теб. В любовта и войната всичко е позволено. Жертвите нямат значение за мен. струваха си, защото така те срещнах и ще можем да продължим заедно ... Завинаги заедно...

 Тя ме поглежда и прави неволна гримаса.
 Така не, така не искам ... На мен ми харесваше, когато беше цял.

P.S. За съжаление обикновено аз се озовавам в ролята на мъжа.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Ще се радвам на вашия коментар, стига да не сте груби или цинични.