Оплетох се и не знам какво да правя. А психиката ми е отишла някъде и е забравила да ме вземе. Останала ми е само една влага в очите, която регулярно се поява там и не мога да я спра да прелее през клепките ми и да се изтърколи по бузите. Имам чувството, че нищо не знам, не разбирам и така съм прецакала нещата, че освен да страдам от последствията друго не мога да направя.
Mечтая за това как заминавам, как отивам някъде там далече и получавам амнезия. Изтривам всичко, забравям и оставям сърцето ми да ме води. Не искам да следвам някаква логика. Имам чувството, че тя ме предава, че е някаква временна заблуда, а после сърцето ми плаща цената. Някак винаги обърквам нещата, взимам грешното решение, давам лошият съвет.
Станала съм прекалено чувствителна и не мога да слушам за никаква болка, била тя душевна или физическа. Натъжава ме. Вече не мога да съм ничия опора.Започне ли някой да споделя мъката си, единствената ми мисъл е да си тръгна. Имам чувството, че утеша ли го ще се срина.
Защо отново започнах да плача всеки ден? Дали са само хормоните разбъркали главата ми в този период или наистина имам причина. Трябва да задам въпросите, но ме е страх от отговорите.
Страх ... чувството завладяло съзнанието ми от седмици. Отровата течаща във вените ми.
Започнах да пия чай от жълт кантарион сутрин, чувала съм, че помага при душевен дискомфорт. Дано поне той стане моята противоотрова.
