понеделник, 26 март 2012 г.

Топъл дъх

снимка: anyfantaki
Чудно нещо е сърцето, колко малко му е нужно, за да се поддаде. Прегръдка, нечий топъл дъх и сладкия унес на дрямката.
 Толкова бях сигурна, че ще го пазя. Ще му сложа най-дебелата броня и няма да позволя никой да стигне до сърцето ми. Отракана, свободна и безцеремонна - такава исках да съм поне още месец. Да не се съобразявам с никого и нищо, а се оказа,че будувам по малките часове само, за да видя дали се е прибрал успешно. И как стигнах до тук? Едно най-обикновено гушкане и вече исках да е мой.
За пореден път в мен се бяха сгушили. Бяха намерили покой, отдавна търсен. Отпуснал глава на ръката ми, обгърнал ме с ръце, усещах дъха му по гърдите си. Топъл, успокояващ и неусетно проникващ през всички прегради в мен чак до сърцето. Заспа в ръцете ми като малко дете и изведнъж в съзнанието ми кристализира само една мисъл: "искам да е само мой". В този момент се уплаших и поисках да стана, а той само ме стисна по-силно и тихо прошепна "само още мъничко".
Край. Знамето е пленено, пребройте жертвите... 0K

понеделник, 12 март 2012 г.

Ергенлък

снимка: 8o-clock
 Знам, че съм жена и "ергенски живот" не ми приляга много като определение, но като няма съответен израз в женски вариант какво да се прави.
 Просто искам да се похваля за разнообразие. Дами и господа завърнах се. Ергенският живот ми липсваше, признавам си. Това да си лягаш в малките часове, защото си се забавлявал на пълни обороти е несравнимо усещане. Отново светя, смея се и съм истински жива. Липсвах си, а изминалите три дни ми напомниха каква всъщност съм аз. Подвижна, сияеща, кипяща. Отново събирам въздишки като ходя по улиците. Запознавам се със страхотни нови хора, а егото расте и хубавее под комплиментите на ухажори. Горкото някой го беше наказал незаслужено в съседната стая, но сега ще му се реванширам. Парти, музика и нови запознанства. Нищо не оправя така настроението на една жена като появявайки се на прага, обожанието да я залее на талази. Спокойна, прекрасна даже леко провокативна - любимото ми състояние. Бях се отказала от толкова много неща, но всичко си идва на мястото вече. А и културният живот винаги действа освежаващо. Добре, че имам такива страхотни приятели, които стоически изтърпяха не толкова симпатичното ми аз. Голямо гуш за всички ви!

сряда, 7 март 2012 г.

Само от Любов, Хорхе Букай

Вървя по пътя си.
 Пътят ми е друм с една-единствена посока: моята.
 От лявата ми страна един вечен зид разделя моя път от пътя на някой, който крачи успоредно на мен от другата страна на зида.
От време на време намирам в зида пролука, прозорче, цепнатина ...  И мога да гледам към пътя на моя съсед или съседка.
 Един ден, докато си вървя, ми се струва, че от другата страна на зида виждам фигура, крачеща в моя ритъм и в същата посока.
 Поглеждам фигурата: жена е. Красива.
 Тя също ме вижда. Заглежда се.
 Поглеждам я отново.
 Усмихвам й се ... Усмихва ми се.
 Миг по-късно тя продължава по пътя си и аз ускорявам крачка, защото нетърпеливо очаквам нова възможност да я зърна.
 На следващия прозорец се спирам за минута.
 Когато тя пристига, се гледаме през прозореца.
 Със знаци й показвам колко много ми харесва.
 Отговаря ми със знаци. Не знам дали означават същото като моите, но долавям, че разбира това, което искам да й кажа.
Усещам, че мога да остана да я гледам и тя да ме гледа още дълго, но знам, че пътят ми продължава ...
 Казвам си, че е възможно по-нататък по пътя да има врата. И Може да успея да я премина, за да се срещна с жената.
 Нищо не дава по-голяма увереност от желанието, така че се забързвам, за да намеря тази предполагаема врата.
 Затичвам се с поглед, прикован в зида.
 Малко по-мататък вратата се появява.
 Ето я, от другата страна, моята сега желана и обичана спътница. Чака ... Чака ме ...
 Правя жест към нея. В отговор тя ми праща въздушна целувка.
 Прави движение, все едно че ме вика. Това е всичко, което ми трябва. Приближавам се към вратата, за да се срещна с нея - от нейната страна на зида.
 Вратата е твърде тясна. Промъквам едната си ръка, рамото, свивам малко корема, леко се извивам настрани, почти успявам да промуша главата си ... Но дясното ухо засяда.
 Натискам.
Не става. Не минава.
 Не мога да използвам ръката си, за да натисна ухото, защото няма как да провра дори пръста си в пролуката ...
 Няма достатъчно място, за да премине ухото ми, така че вземам решение ... (Защото любимата ми е там и ме чака.)
 (Защото това е жената, за която винаги съм мечтал, и ме зове...)
 Вадя от джоба си нож и с едно - единствено бързо движение се осмелявам да отрежа ухото си, за да може главата ми да премине през вратата.
 Успявам: главата ми успява да се промуши.
 Но след главата виждам, че сега засяда рамото ми.
 Вратата няма формата на тялото ми.
 Натискам, но не става. Ръката и тялото ми минаха, но другото ми рамо и другата ми ръка не могат ...
 Вече нищо не ме интересува, така че ...
 Отстъпвам и без да му мисля за последствията, се засилвам и натискам с рамо през вратата.
 От удара ръката ми се измъква от рамото и увисва като безжизнена. Но сега, за щастие, положението й е такова, че мога да премина през вратата...
 Вече почти съм от другата страна.
 Точно когато ми остава съвсем малко, за да премина напълно през процепа, осъзнавам, че деснията ми крак е заседнал от другата страна.
 Колкото и да се напрягам и напрягам, не успявам да мина.
 Няма начин. Вратата е твърде тясна, за да може цялото ми тяло да мине през нея.
 Твърде тясна: двата ми крака не минават ...
 Не се колебая. Вече  съм почти при любимата ми.
 Не мога да се върна ... Така че хващам теслата и стиснал зъби, с един удар отсичам крака.

Окървавен, куцукащ, подпрян на теслата и с измъкнато рамо, с едно ухо и един крак по-малко, се изправям срещу любимата ми.
 - Ето ме. най-после преминах. Погледна ме, погледнах те, влюбих се. Платих всякаква цена за теб. В любовта и войната всичко е позволено. Жертвите нямат значение за мен. струваха си, защото така те срещнах и ще можем да продължим заедно ... Завинаги заедно...

 Тя ме поглежда и прави неволна гримаса.
 Така не, така не искам ... На мен ми харесваше, когато беше цял.

P.S. За съжаление обикновено аз се озовавам в ролята на мъжа.

понеделник, 5 март 2012 г.

Останки

снимка: czas
 И ето пак си правя моите си неща - чета, пиша, чертая, проучвам, но не е същото. Сърцето ми излъчва любов, а няма кой да я отрази.
 Непрестанно в ежедневието си давам примери с него, макар да не споменавам името му. Спомням си хубавите ни моменти. Само за миг да остана без някаква работа и мисълта ми хуква към него. Как може да спреш любовта за толкова кратко време, когато си я градил с месеци. В същото време виждам укора в очите на приятелките ми. Как може да ти липсва? Та той те счупи. Смачка те. Не те заслужава. В очите им чета страха да не се върна при него. Понякога се хващам, че гледайки романтичен филм, в съзнанието ми все едно още сме заедно. Сякаш вечерта отново ще заспя спокойно гушната в него.
 Развила съм страх от това да остана без компания. Нощите станаха толкова тежки. Лежа и се взирам в тъмнината след това се обръщам и гледам стената. Имам чувството, че вече знам къде се намира всяка неравност по нея дори в мрака. 
 Усещам се като малко дете. Намирам си най-различни претексти да прегърна майка си. Може би това е едно от нещата, които най - много ми липсват: прегръдките му. В тях се чувствах толкова спокойна, сякаш нямаше непреодолими пречки. Сега не знам на къде да поема. Нося се по течението на живота и съм оставила други да го подреждат вместо мен. Аз нямам желание.

събота, 3 март 2012 г.

Честит 3-ти март

снимка: БГНЕС
Пък както се оказа и Тодоров ден също по една щастлива случайност. Честит имен ден на всички именници и празник на всички българи. Цяла сутрин, на който и канал да превключа основният въпрос беше защо в учебниците пише османско присъствие, а не турско робство и дали иго не е по-приемливата думичка. Няма значение как го наричаме сега. Всички знаем какво е и всички сме горди със свободата си. Точно и по тази причина се зарадвах на господина на една съседска тераса, които изнесе едно голямо знаме по случай празника. Важното е, че сме оцелели и въпреки трудностите още има хора, които вярват и се борят за едно по-добро бъдеще. Дано те не изчезнат.