четвъртък, 6 декември 2012 г.

Късче красота

Искали ли сте някога да покорите целия космос, а какво ще кажете да украсите ръката си с цяла планета? Една такава синичка или зеленичка, или каквато си поискате. Ще добавим и няколко пръстена за разкош, за да се получи истински Сатурн. 
Или пък искате обици, които да  отиват на специален тоалет? А може би имате нужда от бижута за специален случай единствени и неповторими като самото събитие? 
А защо не пръстен със зодиакалното ви камъче, за да ви служи като личен амулет например.
Имате специална тема или ключова дума важна за вас? Тя ще бъде превърната в късче красота в студиото на  LoriinJo. Можете да ги намерите тук.

четвъртък, 1 ноември 2012 г.

На Биенале

Честит Ви празник на Народните будители. По случай светлия ден, макари всъщност да е мрачен и дъждовен точно в момента, реших да се обогатя културно и да посетя Шестото биенале на малките форми в Плевен. То се провежда в галерия "Илия Бежков" и продължава до 21.12.2012г. 
Дори не знаех за другите пет, но специално от това останах много доволна. Имаше много картини с най-различни техники, няколко дърворезби и доста малки скулптури на повече от 300 творци. Беше интересно, обогатяващо и даже вдъхновяващо. От доста на време не ми се беше приисквало (каква дума) отново да грабна четката и боите, но като гледах всичкото това изкуство, ме засърбяха пръстите. Някои от картините като ги погледнех и си мислех, това мога и аз да го нарисувам, но без да съм опитала - няма как да знам. Други бяха наистина впечатляващи. Във всеки случай посещението си заслужава.

неделя, 28 октомври 2012 г.

Тактилно

Допир,
снимка от тук
прегръдка,
длан в дланта.
Глава на рамото ти.
Завиваш се с ръката ми.
Мушваш нос във вълните на косата ми.
Толкова много жестове - ритуали на интимност...

петък, 26 октомври 2012 г.

А някой каза ЛОМО

Ломо и книги, какво повече може да иска човек?

сряда, 24 октомври 2012 г.

ЧРД Nezzo!!! (по жирафски)

Днес Nezzo има рожден ден и това трябва да бъде отбелязано подобаващо! В нейна чест този пост ще е пълен с жирафи, правещи нещата, които не успях да изпълня днес за нея. :) Шоколадче това е моя подарък за теб. :* 
Тук Жирафът ти подарява букет от близалки.
А тук е намерил цвете, което смята, че ще харесаш.
Вече очаровал те с близалките и цветето, твоят приятел Жирафът  те води да гледате залеза... ах романтика

Жирафът  вече купонясва лудо на партито по случай рожденният ти ден!
П.П. Поради липсата на време скицирах на бързо, но от сърце. Дано ти хареса. ;)

петък, 19 октомври 2012 г.

Маркио

снимка: аз
Хубавото време днес ме върна пак към прекрасното лято, което имах тази година и невероятните кътчета, които имах късмета да посетя. Едно от тях е Маркио, където се намира това прекрасно езеро заобилоколено с борове. Имаше и две островчета, които при желание, можеше да обиколиш с кану, а по бреговете му цъфтяха нежни бели лилии. Няколко от слънчевите следобеди прекарах на това малко кейче, под топлите лъчи на Финладското слънце. Можех да гледам с часове белите облаци по лазурното небе. Проблема беше само, че ако прекалиш с излежаването там, след това целия свят ти се полюшва в същия ритъм като водите на езерето.
 Честно да си призная най-голямо удоволствие ми доставяше да се нагрея хубаво в близката сауна, бързо да изтичам по ситния пясък и да се цопна в бистрата студена вода. Малко е шоково в началото, докато свикнеш, но после е голям кеф. След няколко повторения се чувстваш толкова спокоен и отпуснат все едно не ходиш, а летиш в облаците. Жалко, че няма подобно приказно място някъде по на близко.

понеделник, 1 октомври 2012 г.

Централният площад в стария Талин


 В това чудесно циганско лято, което толкова много ме радва през последните дни, си спомних един от вълшебните мигове това лято. Беше края на юли месец, а аз се бях озовала на третия етаж на една къща паметник на културата, точно в сърцето на Старият град на Талин. От прозореца, на чийто перваз се бях настанила, се разкриваше великолепната гледка на централният площад със старата община в ляво и многото малки таверни околовръст захлупени с големите им чадъри. Тъкмо се бях разляла в най-широката си усмивка, когато дойдоха при мен с традиционно естонско питие, приличащо много на Бейлис и ми казаха "Тервисекс". Оказа се, че така било наздраве на естонски. 
 Дано все още топлите нощи ви дарят още такива усмихващи моменти.

вторник, 25 септември 2012 г.

Тотетата

снимка: buketlovely
Един четири годишен мъник сяда на масата.Тъкмо протяга ръчичка към храната и:
- А-а-а не си си измил ръцете.
- Е ко па пипах?
- Ами котетата?
- А-aaa тотетата, да тотетата.
И примирено отива да си измие ръцете.

четвъртък, 23 август 2012 г.

искам

снимка от тук

също искам и дълги разходки
по плажа
за ръка
и вдъхновение
да пиша малки сладки бели прози
за теб и за нас
за чувствата
да пием оранжада на плажа
и да живея на краставици със сирене до вечерта
искам чадър и златен пясък
и прегръдки в морето

понеделник, 20 август 2012 г.

Да влезеш в кутийка за бижута

снимки от тук
И така, тази събота и неделя отскочих на екскурзия до Румъния. Отдавна трябваше да съм посетила нашата съседка, при все че е толкова лесно, но може би точно защото е близо, все отлагах. Голям пропуск. За трите дни, които прекарах там, най-голямо впечатление ми направи замъка Пелеш в Синая. Като го посетиш имаш чувството, че си попаднал в някоя приказка, малко изпълнена с туристи, но все пак приказното се усещаше във въздуха. Имаше си и кули, подходящи за някоя принцеса да спусне косите си за снажния принц, градина за следобедни разходки и чай, гора за страшния вълк и всичко необходимо.
 А като влезеш вътре се изумяваш какво са способни хората да постигнат от дърво. Цветята, фигурите, орнаментите - всичко е толкова ефирно и изящно, че не си сигурен от какъв материал е. Изключително ме впечатлиха и стъклените венециански полюлеи с шарени цветя накацали по тях. Имаше си и оръжейна, таен вход към спалнята на кралицата, даже и лична кинозаличка.  Да не говорим за библиотеката - всички тези книги подвързани с кожа и златни букви, всеки читател би завидял за тази колекция. Всичко беше толкова изящно, че се чувствах като в ръчно изработена кутийка за бижута, а и до известна степен си беше така с всички тези дърворезби от неизвестни майстори. До него се намираше и малък замък - Пелешор, в който са живели кралското семейство по време на строежа на Пелеш. 
Горещо препоръчвам на всеки да отскочи до там и да се потопи в тази приказка.

П.П. На излизане от замъка ми се стори, че в градината се разхожда и истинска принцеса. Оказа се една много красива булка, дошла за сватбена фотосесия. 

сряда, 11 юли 2012 г.

Ти гониш

Булфото
 И така  миналата седмица и аз отидох да ме видят животните в зоологическата градина в София и трябва да отбележа, че бях очарована от тези мъници на снимката. Това са така наречените Мармозетки на Жофроа. Дълги са не повече от педя и много енергични. Първият път като ги видях имаше и бебета, които се накачулваха на гърба на майка си и увиваха опашки през коремчето й, а тя ги разнасяше наоколо. По интересно ми стана, обаче когато две от тях започнаха да си играят на "ти гониш". Гонеха се докато едната не скочи на гърба на другата и след кратко боричкане преследвача беше подгонен и така отново и отново. Голяма игра падна, а най - пострадал се оказа здравеца в клетката., върху който се хвърляха от близкото клонче, докато се гонеха.
 Подобно поведение се наблюдаваше и при едни техни събратя, но там най - малката маймунка нападаше и хапеше най-голямата, след което бягаше. След като й омръзна да се занимава с тартора на групата, малкият нахалник реши да търси свободата и хвана един много голям камък и започна да млати с него по стената. Освен че отчупи част от теракота, не постигна по-голям успех, но все пак не се отказа в продължение на двайсетина минути. Омръзна ми да го гледам., пък и си беше бая горещо и продължих обиколката си из зоологическата.
 При мечките също беше много интересно. Хималайската беше в по - спортно настроение и се занимаваше да катери баирчетата в клетката си и да ги слиза на заден ход. Гризлито пък се разхлаждаше във вода в един по -сенчест ъгъл и нямаше никакво намерение да излиза от там.  Европейската гонеше ябълките, които й хвърляше един от посетителите. Даже веднъж се изправи на задни лапи да се примоли за следващото плодче, което да изяде само с едно звучно "хрус".
 Най ме озадачи лисицата, която беше захапала едно парче дърво и обикаляше в кръг клетката си, като всеки път като минаваше покрай мен се изхилваше. Наистина можех да чуя едно приглушено  "хихихи" при всяка обиколка. 
 Като че ли само хипопотамът не беше доволен и пухтеше пред леко открехнатата си зимна клетка и  искаше да влезе на сянка.  
Наистина прекрасен следобед изкарах и то само за левче, а ако много напечеше имаше по някоя удобна сенчеста пейка, на която да отморя, пък продаваха и сладолед.

петък, 8 юни 2012 г.

Омотано

Оплетох се и не знам какво да правя. А психиката ми е отишла някъде и е забравила да ме вземе. Останала ми е само една влага в очите, която регулярно се поява там и не мога да я спра да прелее през клепките ми и да се изтърколи по бузите. Имам чувството, че нищо не знам, не разбирам и така съм прецакала нещата, че освен да страдам от последствията друго не мога да направя. 
Mечтая за това как заминавам, как отивам някъде там далече и получавам амнезия. Изтривам всичко, забравям и оставям сърцето ми да ме води. Не искам да следвам някаква логика. Имам чувството, че тя ме предава, че е някаква временна заблуда, а после сърцето ми плаща цената. Някак винаги обърквам нещата, взимам грешното решение, давам лошият съвет.
 Станала съм прекалено чувствителна и не мога да слушам за никаква болка, била тя душевна или физическа. Натъжава ме. Вече не мога да съм ничия опора.Започне ли някой да споделя мъката си, единствената ми мисъл е да си тръгна. Имам чувството, че утеша ли го ще се срина.
 Защо отново започнах да плача всеки ден? Дали са само хормоните разбъркали главата ми в този период или наистина имам причина. Трябва да задам въпросите, но ме е страх от отговорите.
Страх ... чувството завладяло съзнанието ми от седмици. Отровата течаща във вените ми. 
Започнах да пия чай от жълт кантарион сутрин, чувала съм, че помага при душевен дискомфорт. Дано поне той стане моята противоотрова.

сряда, 9 май 2012 г.

Избягана реалност

И ето аз избягах, макар и за няколко часа. Там, където съм спокойна, където обичам и съм обичана. Затворих очи и си въобразих, че нещата не са това, което са. Позволих си да се срина, да съм слаба, да плача. И беше хубаво, о колко беше хубаво. Мечтаех си, че това не е само откраднат миг, че може да затворя очи и като ги отворя да се озова в една паралелна реалност, където това не са само няколко откраднати часа, а живот на щастие, на планове, които се сбъдват, на споделена старост и простички мечти, които сбъдваме заедно. Искам си моя остров с вечното слънце. Онова място, където съм обичана и ме обичат. Там, където знам, че мога да падна и ще се озова в спасителна любяща прегръдка, а не пропаст, от която с кански сили да трябва да се измъквам сама. Искам да мога да се покажа слаба и ранима без да се притеснявам, че това ще срине и човека срещу мен. Искам да е просто: грижата да води до грижа, любовта - любов. Това, което ми предстои, не е чак толкова страшно, но ме ужасява. Изгубила съм всякаква воля и се движа по течението от месеци, а тя ще ми е толкова необходима в гигантски количества. Сега наистина би ми свършило страхотна работа едно желание.

неделя, 6 май 2012 г.

Просто благодаря


photo: ArhcamtIlnaad

петък, 27 април 2012 г.

Сън на яве

снимка от  тук
Вчера Борисовата градина беше наистина приказна. Сякаш някой беше решил да види как ще е, ако превърне за един следобед това място в сън. Времето беше ясно, топло и приласкаващо. Още като влизах, на едно обкичено в розов цвят дърво, видях момче и момиче да се целуват, скрити между клоните. Слънцето галеше голите ми рамене, а жълтурчета бяха обсипали поляните наоколо. Тук там се срещаха плодни дръвчета в бели премени, а пойни птички се гонеха из клоните и песента им се разнасяше из целия парк.
Настаних се на брега на едното езерце направо върху камъчетата и загледах водата. Тя винаги е имала изключително успокояващ ефект върху мен. В езерцето имаше много попови лъжички и не беше от най - бистрите, но това не спираше регулярно някое щастливо куче да се пльокне вътре и да пие до насита.
Един гарван също ми направи изключително голямо впечатление. След като пограчи известно време от близкия клон, реши че достатъчно добре е обявил присъствието си и цопна да се изкъпе в езерцето. Поплиска се сладко, сладко, излезна, отръска се и отиде на слънце да изсъхне. Много умни птици са гарваните. Бях си взела чипс, но явно той е твърде твърд за да се глътне целият наведнъж и гарвана старателно си накисваше всяко парченце, което отмъкне, преди да го изяде. Доста време се забавлявах гледайки го и точно, когато започна да ми омръзва, нова странност се появи за мое развлечение.
По пътеката до мен се зададоха двама младежи и единият водеше на каишка не какво да е, а малко сладко порче. Каишката беше ярко синя, а животинчето със светло кафява козинка с по тъмни крачета и нещо, което приличаше на маска на очичките. Нослето му душеше любопитно наоколо, а задните му крачета подскачаха, докато обикаляше в тревата между жълтурчетата. Даже се замислих дали някога да не си взема и аз едно такова за домашен любимец.
На тръгване имах чувството, че излизам от някой паралелен свят, където всички са щастливи, влюбени и без проблеми. Ако можеше да се задържа в това състояние поне за седмица.

понеделник, 2 април 2012 г.

Вълните, пясъка и страниците

снимка: escaped-emotions
 Отново апатия, най - неприятното за мен състояние и все пак това, в което съм най-спокойна. Днес ме питаха не ми ли се прави нещо и да, има едно единствено, което с удоволствие бих правила.





 То не е действие,а по-скоро спомен, състояние или усещане. Имам нужда от зареждане, а какъв по-добър източник от слънцето.
 Затварям очи и съзнанието ми ме пренася на плажа. Почти усещам пясъка слягащ се под мен. Лъчите на слънцето ме галят нежно с топлината си. Пред очите си виждам квадратните слънчеви зайчета от перифериата на шапката ми върху хартията.  Да, има и книга. Страниците й ме заслепяват, а хартията е леко набраздена по края от влагата. Вдигам поглед и мога да продължа да чета по искрящите букви увиснали на фона на морето. Има лек бриз, колкото да разхлади приятно кожата ми. В тези моменти се усеща едно приятно безвремие, сякаш нищо не би се променило и няма нужда дори. Знаеш, че е някъде следобед, но кога точно няма значение. Важни са само вълните, пясъка и страниците.

понеделник, 26 март 2012 г.

Топъл дъх

снимка: anyfantaki
Чудно нещо е сърцето, колко малко му е нужно, за да се поддаде. Прегръдка, нечий топъл дъх и сладкия унес на дрямката.
 Толкова бях сигурна, че ще го пазя. Ще му сложа най-дебелата броня и няма да позволя никой да стигне до сърцето ми. Отракана, свободна и безцеремонна - такава исках да съм поне още месец. Да не се съобразявам с никого и нищо, а се оказа,че будувам по малките часове само, за да видя дали се е прибрал успешно. И как стигнах до тук? Едно най-обикновено гушкане и вече исках да е мой.
За пореден път в мен се бяха сгушили. Бяха намерили покой, отдавна търсен. Отпуснал глава на ръката ми, обгърнал ме с ръце, усещах дъха му по гърдите си. Топъл, успокояващ и неусетно проникващ през всички прегради в мен чак до сърцето. Заспа в ръцете ми като малко дете и изведнъж в съзнанието ми кристализира само една мисъл: "искам да е само мой". В този момент се уплаших и поисках да стана, а той само ме стисна по-силно и тихо прошепна "само още мъничко".
Край. Знамето е пленено, пребройте жертвите... 0K

понеделник, 12 март 2012 г.

Ергенлък

снимка: 8o-clock
 Знам, че съм жена и "ергенски живот" не ми приляга много като определение, но като няма съответен израз в женски вариант какво да се прави.
 Просто искам да се похваля за разнообразие. Дами и господа завърнах се. Ергенският живот ми липсваше, признавам си. Това да си лягаш в малките часове, защото си се забавлявал на пълни обороти е несравнимо усещане. Отново светя, смея се и съм истински жива. Липсвах си, а изминалите три дни ми напомниха каква всъщност съм аз. Подвижна, сияеща, кипяща. Отново събирам въздишки като ходя по улиците. Запознавам се със страхотни нови хора, а егото расте и хубавее под комплиментите на ухажори. Горкото някой го беше наказал незаслужено в съседната стая, но сега ще му се реванширам. Парти, музика и нови запознанства. Нищо не оправя така настроението на една жена като появявайки се на прага, обожанието да я залее на талази. Спокойна, прекрасна даже леко провокативна - любимото ми състояние. Бях се отказала от толкова много неща, но всичко си идва на мястото вече. А и културният живот винаги действа освежаващо. Добре, че имам такива страхотни приятели, които стоически изтърпяха не толкова симпатичното ми аз. Голямо гуш за всички ви!

сряда, 7 март 2012 г.

Само от Любов, Хорхе Букай

Вървя по пътя си.
 Пътят ми е друм с една-единствена посока: моята.
 От лявата ми страна един вечен зид разделя моя път от пътя на някой, който крачи успоредно на мен от другата страна на зида.
От време на време намирам в зида пролука, прозорче, цепнатина ...  И мога да гледам към пътя на моя съсед или съседка.
 Един ден, докато си вървя, ми се струва, че от другата страна на зида виждам фигура, крачеща в моя ритъм и в същата посока.
 Поглеждам фигурата: жена е. Красива.
 Тя също ме вижда. Заглежда се.
 Поглеждам я отново.
 Усмихвам й се ... Усмихва ми се.
 Миг по-късно тя продължава по пътя си и аз ускорявам крачка, защото нетърпеливо очаквам нова възможност да я зърна.
 На следващия прозорец се спирам за минута.
 Когато тя пристига, се гледаме през прозореца.
 Със знаци й показвам колко много ми харесва.
 Отговаря ми със знаци. Не знам дали означават същото като моите, но долавям, че разбира това, което искам да й кажа.
Усещам, че мога да остана да я гледам и тя да ме гледа още дълго, но знам, че пътят ми продължава ...
 Казвам си, че е възможно по-нататък по пътя да има врата. И Може да успея да я премина, за да се срещна с жената.
 Нищо не дава по-голяма увереност от желанието, така че се забързвам, за да намеря тази предполагаема врата.
 Затичвам се с поглед, прикован в зида.
 Малко по-мататък вратата се появява.
 Ето я, от другата страна, моята сега желана и обичана спътница. Чака ... Чака ме ...
 Правя жест към нея. В отговор тя ми праща въздушна целувка.
 Прави движение, все едно че ме вика. Това е всичко, което ми трябва. Приближавам се към вратата, за да се срещна с нея - от нейната страна на зида.
 Вратата е твърде тясна. Промъквам едната си ръка, рамото, свивам малко корема, леко се извивам настрани, почти успявам да промуша главата си ... Но дясното ухо засяда.
 Натискам.
Не става. Не минава.
 Не мога да използвам ръката си, за да натисна ухото, защото няма как да провра дори пръста си в пролуката ...
 Няма достатъчно място, за да премине ухото ми, така че вземам решение ... (Защото любимата ми е там и ме чака.)
 (Защото това е жената, за която винаги съм мечтал, и ме зове...)
 Вадя от джоба си нож и с едно - единствено бързо движение се осмелявам да отрежа ухото си, за да може главата ми да премине през вратата.
 Успявам: главата ми успява да се промуши.
 Но след главата виждам, че сега засяда рамото ми.
 Вратата няма формата на тялото ми.
 Натискам, но не става. Ръката и тялото ми минаха, но другото ми рамо и другата ми ръка не могат ...
 Вече нищо не ме интересува, така че ...
 Отстъпвам и без да му мисля за последствията, се засилвам и натискам с рамо през вратата.
 От удара ръката ми се измъква от рамото и увисва като безжизнена. Но сега, за щастие, положението й е такова, че мога да премина през вратата...
 Вече почти съм от другата страна.
 Точно когато ми остава съвсем малко, за да премина напълно през процепа, осъзнавам, че деснията ми крак е заседнал от другата страна.
 Колкото и да се напрягам и напрягам, не успявам да мина.
 Няма начин. Вратата е твърде тясна, за да може цялото ми тяло да мине през нея.
 Твърде тясна: двата ми крака не минават ...
 Не се колебая. Вече  съм почти при любимата ми.
 Не мога да се върна ... Така че хващам теслата и стиснал зъби, с един удар отсичам крака.

Окървавен, куцукащ, подпрян на теслата и с измъкнато рамо, с едно ухо и един крак по-малко, се изправям срещу любимата ми.
 - Ето ме. най-после преминах. Погледна ме, погледнах те, влюбих се. Платих всякаква цена за теб. В любовта и войната всичко е позволено. Жертвите нямат значение за мен. струваха си, защото така те срещнах и ще можем да продължим заедно ... Завинаги заедно...

 Тя ме поглежда и прави неволна гримаса.
 Така не, така не искам ... На мен ми харесваше, когато беше цял.

P.S. За съжаление обикновено аз се озовавам в ролята на мъжа.

понеделник, 5 март 2012 г.

Останки

снимка: czas
 И ето пак си правя моите си неща - чета, пиша, чертая, проучвам, но не е същото. Сърцето ми излъчва любов, а няма кой да я отрази.
 Непрестанно в ежедневието си давам примери с него, макар да не споменавам името му. Спомням си хубавите ни моменти. Само за миг да остана без някаква работа и мисълта ми хуква към него. Как може да спреш любовта за толкова кратко време, когато си я градил с месеци. В същото време виждам укора в очите на приятелките ми. Как може да ти липсва? Та той те счупи. Смачка те. Не те заслужава. В очите им чета страха да не се върна при него. Понякога се хващам, че гледайки романтичен филм, в съзнанието ми все едно още сме заедно. Сякаш вечерта отново ще заспя спокойно гушната в него.
 Развила съм страх от това да остана без компания. Нощите станаха толкова тежки. Лежа и се взирам в тъмнината след това се обръщам и гледам стената. Имам чувството, че вече знам къде се намира всяка неравност по нея дори в мрака. 
 Усещам се като малко дете. Намирам си най-различни претексти да прегърна майка си. Може би това е едно от нещата, които най - много ми липсват: прегръдките му. В тях се чувствах толкова спокойна, сякаш нямаше непреодолими пречки. Сега не знам на къде да поема. Нося се по течението на живота и съм оставила други да го подреждат вместо мен. Аз нямам желание.

събота, 3 март 2012 г.

Честит 3-ти март

снимка: БГНЕС
Пък както се оказа и Тодоров ден също по една щастлива случайност. Честит имен ден на всички именници и празник на всички българи. Цяла сутрин, на който и канал да превключа основният въпрос беше защо в учебниците пише османско присъствие, а не турско робство и дали иго не е по-приемливата думичка. Няма значение как го наричаме сега. Всички знаем какво е и всички сме горди със свободата си. Точно и по тази причина се зарадвах на господина на една съседска тераса, които изнесе едно голямо знаме по случай празника. Важното е, че сме оцелели и въпреки трудностите още има хора, които вярват и се борят за едно по-добро бъдеще. Дано те не изчезнат.

сряда, 22 февруари 2012 г.

Сбъркано

снимка: pinkpolkadots-bhr
Колко е странен животът, преди малко повече от година ме беше страх, че ще изгубя себе си или него, а какво се оказа всъщност - изоставих се заради него и се наложи да го изоставя. Тогава сърцето ми тръпнеше в очакване на удара, а сега го помляха без предупреждение. Даже не беше лично, а една машина почти по случайност ми разкри каква глупачка съм. 
Вътре в мен е счупено и всичко изглежда сбъркано. Времето е прекрасно - топло, слънчево, а аз ходя през парка  сама и се чувствам все едно е лято. Свалих връхните си дрехи и тръгнах само по риза. Около мен хората седяха на пейките, които едвам се подават от снега по двойки. Трябваше и аз така да се радвам на слънцето, трябваше и мен да ме обичат. Вместо това крача и слушам пуснала на високоговорител това. Главата ми е някак пазна и я усещам нагнетена от мисли. В очите на минувачите чета недоумението то държанието ми. Погледнах една жена в дебело палто и се зачудих как въобще издържа в тази жега. 
Започнах да се търся. Огледах се в една витрина и не се познах. Тази жена в риза коя е? Спретната, подредена и без искри в очите. Как въобще допуснах да се стигне до тук? 
Трудно ще дам отново любовта си някому в същия чист вид. Съмнявам се, че въобще някой я заслужава. Най-голямата заблуда е да смяташ, че колкото повече се грижиш за някого, толкова повече и той ще се грижи за теб.

вторник, 21 февруари 2012 г.

Счупена

Събирам прашинките - останали от сърцето ми.
А казваше, че никога няма да ме нараниш ...
Излъгана. Заблудена. Наивница.
Разбита на хиляди парченца.
Принца стана касапин за миг.
Без да ти липсвам -
седя изгубила надежда.
Ненужни копнежи.
Празно бъдеще.
Празни мисли.

понеделник, 13 февруари 2012 г.

Влюбености

снимка: chuinny
Дойде така нареченият месец на любовта, а утре е кулминацията му. Светът се изпълни със сърца, мечета и сладострасно се черви от всяка витрина и това е само заради един католически празник, който е изкуствено привнесен в родната ни страна.
 Като бях малка нямаше такова нещо, но още помня как дядо ми се подготвяше да иде да подреже лозята на Трифонзарезан с приятелите му и изкарваше целият ден там. Всички бяха някакси въодушевени тогава, макар да не разбирах защо. Ето това е истински празник - щастие на сурови буци и тънки вейки. А сега св. Валентин е по-скоро причина за масова депресия, защото не всеки изпълнява главното му условие - да е щастливо влюбен. Разбираемо, имайки предвид, че в днешно време това е толкова трудно. Цяла индустрия се занимава с печатане на всякакви книги по темата, пък и предполагам с това си изкарват прехраната доста психоаналитици.
 Но нека загърбим социално наложените догми за валентинки, пухчета и плюшени играчки. Все повече се замислям какво значи да си влюбен. Дали някой сладкиш с панделка значи повече от това да станеш няколко минути по-рано, за да нагушкаш любимото същество преди работа. Съмнявам се. Или пък чаша червено вино на свещи носи по-голям заряд от парещ чай споделен някъде на топло след дълга разходка в щипещият студ. Не вярвам, че и отпечатаното "I love you"  на картичка има някакво значение, ако не можеш да го прочетеш в очите отсреща. 
 Винаги съм обичала неконвеционално и без особена показност. Често даже ме обвиняват, че не съм истински влюбена. Въпреки това, за мен не е важно целият свят да разбере кого обичам, а само пазителят на сърцето ми да е сигурен в любовта ми. А то трябва да се пази добре, защото е крехко като ален полски мак.


 P.S.  Дано все пак утре ви е леко на сърцето, дори да не е заради разни пърхащи неща в коремната област.

неделя, 29 януари 2012 г.

A blog, a tree

И така вече в няколко блога видях тази прекрасна кампания "A blog, a tree", която са подели I plant a tree и ITSTH. Само трябва да сложиш едно такова зелено бутонче в блога си. А най-хубавата част е, че даже може и да си избереш от няколко вида дървета. А аз си избрах дъб и си представям как след няколко десетилетия моя блог ще е спомогнал за израстванеtо на едно прекрасно величествено дърво. 
Още от малка обожавах дъбовете и обикалях из парка да събирам жълъдчетата ми. Тези дървета имат невероятна корона, която позволява на светлината да се разпръсква по един наистина вълшебен начин. Дъбовите гори винаги са ми вдъхвали усещане за топлота и уют. 

Oт дълбока древност дъбовите сенки са места за планиране и осъществяване на значими обществени събития… 
Вярвало се е, че докосването до листата му носи здраве, допирането на клонка до ръцете или лицето освобождават от болест. Счита се, че по такъв начин здравият дух на дървото предава част от силата си на боледуващия…
Текстурата на дървесината внушава /дарява/ жизнена енергия с предаване на силата и дълголетието на дървото. 
В народните ни поверия /песни/ дъбът е символ на сила, мъдрост, величие, твърдост.

My blog has planted an oak tree.

понеделник, 23 януари 2012 г.

Единственото решение

Случвало ли ви се е да ви пренебрегнат заради игра?
Не сте се виждали няколко дни и той сяда да играе на компютъра. Точно в момента си мисля, че това е единственото решение:

четвъртък, 12 януари 2012 г.

Като счупено стъкло


снимка от тук

Стъклото е гладко, подредено, прозрачно. Понякога даже не забелязваме, че е там, точно както правим и с живота ни. Битието ни на моменти е толкова
придвидимо, че забравяме да живеем истински, че можем да оформим това стъкло в прекрасна красива фигура или блистящ кристал.

Понякога обаче забравяме и колко крехък може да бъде живота, точно както и съклото. Може да го подлагаш на изключителни натоварвания и натиск, но само един удар и вече е на парчета. Счупено. Всяко парченце запазено в спомените  на тези, които са ни познавали, отразявайки различна  част от картината на изминатият път.

Точно тези късчета, подредени отново, оформят границата между живота и смърта и са най-подходящи за тази сграда на прехода - Трауният дом.

вторник, 3 януари 2012 г.

Гонитба в джунглата

снимка от тук
 Тази сутрин се събудих и в главата ми още се въртяха сцените на един от най - странните сънища за последната година. Цял екшън се разви тази нощ. Преследвания, напрежение, бързи обрати, всичко си имаше. До тук нищо необичайно като изключим героя в този екшън. Беше една сладка черна горила с искрящо синьо яке. По неизвестни причини цвета на дрешката не успяваше да го издаде по време на гонитбата в джунглата. Само 2-3 листа бяха достатъчни, за да го скрият и той ловко да дръпне изпод тях лианите на предварително заложеният капан. Преследвачите му бяха банда бракониери. Мръсни, с липсващ по някой и друг зъб и криви носове. Май всички герои в съня ми повече подхождаха повече за някоя анимация, но всичко изглеждаше съвсем реално. Все пак усещането като се събудих си беше странно и леко неловко. Може да патентовам идеята за някой филм кой знае.