вторник, 27 април 2010 г.

А как ли се чувстват ангелите?


Какво ли е да си ангел?
Никога да не взимаш, само да даваш.
Да си пътеводната звезда, указателят, верният отговор.
Да нямаш право на грешка или слабост.
Винаги да помагаш на другите,
а да си неотменно сам по пътя.
Да даваш - живот, енергия, надежда.
Всеки да черпи от теб с големи шепи като от чист планински извор
и никой да не те зарежда.
Няма почивка, няма отплата
ти си там и помагаш.
Така трябва.
Закриляш, пазиш, напътстваш.
Няма място за колебание или грешка.
Ти си безгрешен, съвършен.
Не можеш да си позволиш друго.
Ти си светлината, която води
и никога не може да си позволи да се изгуби.
Ти си ориентирът, силата, огненият меч.
А във вселената няма неизчерпаем източник на енергия.
Дори слънцата умират ...
снимка: LordRavenous

събота, 24 април 2010 г.

Приказните моменти


Провокирана от въпроса на Nezzo: Какво прави живота по-хубав? и от разговора с един новооткрит приятел, реших да опиша в няколко реда всички онези моменти, които ме правят щастлива и то, когато съм сама. Миговете, в които не се нуждая от никой и се радвам на факта, че съм жива.
Ще започна с картината, която описах в онзи разговор, от който ми дойде идеята. Любимият ми момент на плажа е точно по залез, когато самата ивица вече опустява, пясъка е почервенял, от последните лъчи на скриващото се вече слънце, сенките са дълбоки, а гларусите притичват наоколо и се опитват да отмъкнат каквото могат, забравено на пясъка. Тогава просто седя и гледам танца на вълните разбиващи се в брега. Изпадам в унес и единственото нещо, което ме изкарва от него е въпроса на някой покрай мен "няма ли да си ходим вече", а аз отговарям с усмивка "само минутка още".
Следващият от поредицата любими моменти ми е пролетно време, когато света се събужда отново след зимния сън. Когато дърветата са нацъфтяли и птича песен се носи от клоните им. Тогава обичам да се отпусна на някоя слънчева пейка да затворя очи и да се потопя в песните и ароматите. Не ме питайте какво си мисля тогава и аз не знам.
Лятото няма по-голямо блаженство за мен от това да легна под дебелата сянка на някое дърво и да се загледам в играта на светлината с листата му. Особено ако дървото е кестен, тогава се чувствам у дома си без значение колко далече от него се намирам.
Момента, когато се събуждам някоя зимна сутрин и видя, че вали сняг и всичко е бяло и чисто. Поне няколко минути няма да мога да отделя поглед от снежинките и лупингите, които те изпълняват във въздуха.
А кои са вашите най-любими моменти?

петък, 23 април 2010 г.

И аз на щафетата


След като прочетох няколко серийни публикации от щафетата за 10 неща, които те правят щастлив и 5, които са неизвестни за твоята личност, си помислих колко е страхотно, че има подобни неща в блогосферата. Още по хубаво стана след като Nezzo, една изключително очарователна за мен блогърка, ме покани и аз да участвам. На свой ред и аз ще трябва да посоча 5 други блогъра, но за това по - натам.
Започвам. Десет неща, които ме правят щастлива. Ще им сложа номера само за удобство иначе те са напълно равностойни.
1. Ягоди. Сочни, ароматни, алено червени ягоди. Обожавам ги тези плодове до вманиачаване. Дойде ли им сезона и живея само на тях, изяждам поне по 3 кила на ден.
2. Шоколад. Като сме го подкарали с храните. Млечен с цели лешници или черен с бадеми. Блаженство на блокчета, а и добре се комбинира с ягодите.
3.Хубава книга. Добра ли е няма да ме видите няколко дни, докато не я прочета. До тогава си имам въображаем свят и реалния не ме интересува особено.
4. Приятелите ми. Не мога без тях, просто ще се побъркам.
5. Концертите. Друго си е да си в няколко хилядна тълпа и да крещиш и скачаш на воля. Зареждащо за няколко дни напред.
6. Кино. Особено анимация. Знам, че съм малко голяма за това, но ги обожавам. Пък и тогава няма разлика в държанието откакто съм навършила 5 годинки до сега. Все се хиля и подскачам на седалката в киното.
7. Голяма чаша чай подправена с приятен разговор.
8. Разходка сред природата. За предпочитане с весела компания.
9. Посещение на някой град в чужбина. Е тогава не можеш да ме спреш - ще подскачам наоколо, ще снимам, ще се смея и усмивката ще е като залепена на лицето ми постоянно.
10. Въобще дай ми да ходя и ще го правя цял ден. Понякога имам нуждата да походя без значение накъде или има ли някой с мен.

Така 5 неща, които не знаете за мен. Ми то вие много неща не знаете за мен, но да видим кои са по странните.
1. Не ям домати. Поне в пресния им вариант, просто не ми харесват на вкус. Преди всички не са ги ядяли, защото са ги мислели за отровни, защо сега това да е странно?
2. Освен че както отбелязах в една предна статия, очите ми сменят цвета, косата също варира според сезоните. Зимата е кестенява, а лятото от слънцето става почти съвсем руса.
3. Като бях в гимназията ходех в компютърните зали, за да играя игри, а не да си чатя като другите момиченца. То не беше Diablo 2, не беше Star wars и все в този стил.
4. Миналата година си сбъднах детската мечта и си купих лък.
5. Есента отивам по Еразъм в Полша. Това не знам до какво ще доведе, но е вълнуващо само по себе си.

Сага остава да измисля и 5-те човека, които да поканя. Започвам с ...purple... , да видим дали ще успее да ме изненада по някакъв начин; следва шепоти, как ли ще реагират там на поканата ми; In Brief, може вече да си писала такова нещо; MadWizard ще ми е интересен, ако благоволи и Agaq's book също при добро желание. Остава и да приемат поканата ми. С интерес бих прочела какво ги радва, пък за нещата, които не знам за тях и без това са много.

сряда, 21 април 2010 г.

Малки приятни изненади





Днес беше ден изпълнен с приятни изненади. Вече имам 30 последователя. Изненадващо е колко бързо се увеличават и толкова много ме радва това.
Но и целият ден премина в интересни събития. Като започнем с непредвидената разходка след университета, през дружелюбния клошар с виното и завършим със срещата с приятелка любезно прекъсната от психолог-музикант-интелектуалец.
Последният ни предложи да участваме в кастинг за филм за Вивалди поради изключителното ни ренесансово излъчване и прекрасната ни комбинация като образи. Наговори и куп други интересни неща, но за тях първо да проуча после мисля да ги споделя тук. Твърдеше, че е написал и две книги и е живял 10 години в Америка. Ще проуча и ще докладвам по нататък.



вторник, 20 април 2010 г.

Погледи


Има толкова много погледи. Тъжни, весели, приятелски, упрекващи ... С един поглед може да се каже толкова много. Понякога той е напълно достатъчен и не ти трябват думи. Всичко, което те интересува можеш да го прочетеш в очите на гледащия. А очите казват всичко, с тях не може да излъжеш. Фалшиви усмивки има, но усмихнатите очи са винаги истински.
Сега аз жадувам за точно определен поглед, който отдавна не се е срещал с моя. Искам пак да видя влюбеният поглед. Искам пак да усетя как тези очи, които ме гледат, потъват в мен. Как проникват в мен и искат да прегърнат онова, което е вътре скрито. За три дни три пъти го потърсих този почти забравен поглед.
Първите очи не срещнаха моите. Те бяха угрижени. Не гледаха нито мен, нито сега. А бяха потънали в едно неясно и напрегнато бъдеще. Бяха едни от най-странните очи, които бях виждала. Светли, но затворени в графитно сив кръг, както и самият поглед беше далечен. Тези очи се опитах да усмихна и се надявам, че успях. Не можах да ги върна в настоящето, а обърнах този взор към щастливите мигове от миналото. Този поглед така и не стана мой, дано поне за миг да беше забравил и грижите.
Вторите очи също отбягваха моите. Някога те ми казваха, че ме обичат. Вече не мога да намеря този влюбен поглед, който преди ме поглъщаше и аз се изгубвах в него. Кога ли ще успея да спра да търся нещо вече изчезнало. Оставам със спомена.
Третите очи потърсих само заради спомена. Преди две години те бяха първите, в които си позволих да потъна. Сега те настойчиво избягваха срещата с моите. Казаха ми, че са ме търсили, когато ме е нямало и не съм можела да ги видя. С тези очи винаги сме се търсели, когато не можем да се срещнем, но така и не събрахме смелост да си признаем. Сега имам нужда от един топъл, поглъщащ и прегръщащ поглед, но не знам къде да го потърся.
Поне разбрах нещо интересно за собствените си очи. Оказа се, че те си сменят цвета според настроението ми. Аз имам светли, топли очи. Трудно мога да опиша тази смесица от светло кафяво и лешниково с тъмни рески. Оказа се, че те стават кехлибарно топли, когато се смея и позеленяват по перифериата, когато съм ядосана. Направо се очаровах от това открие за себе си.

сряда, 14 април 2010 г.

Тополата

Няколко дена след като прочетох Любовна поема за един блок* на Васи се зачудих кое е нещото, което аз най-често гледам през моя прозорец. Не е нито големия оранжев блок вляво, нито Витоша , която се вижда на заден план, нито улицата долу. Вярно човек би си помислил, че един голям оранжев блок е прекрасен обект на наблюдение. Особено като се има предвид, че съм виждала и гола жена да се разхожда по терасата си на него. Въпреки изброените си достойнства не е той.
Друг достоен претендент е Витоша, сменяща облика си със сезоните. Тя има толкова лица: приветлива и подканяща, огряна от топлото слънце; мистична и непристъпна обвита в мъгли; непристъпна и студена, но някак чиста покрита със снежни преспи. Понякога дори не се вижда както в днешния дъждовен ден. Чудесна, приканваща, непреклонна и все пак не успяла да спечели цялото ми внимание.
Трябва да отбележа и възможността да наблюдавам трафика по улицата. Наистина доста скучна гледка за мен, но все пак си е вариант. Ако не друго бих могла да видя някоя интересна кола.
И така дойде време и за моя фаворит. Тя е висока, стройна и точно централно разположена в рамката на прозореца ми. Или поне беше. Тя е топола. Най - много от моите безцелни, копнежни или случайни погледи са били вперени в нея. Обичах да гледам как се поклащат клоните й, треперенето на листата й или този призрачен вид, който придобиваше през есенните мъгли. Тя беше там достатъчно забележителна да задържи погледа ми и достатъчно ненатрапчива, за да позволи потока на мислите ми да потече безцелно. Но един ден аз отправих взор през прозореца и нея вече я нямаше. Явно през няколкото почивни дни, в които съм отсъствала от София, са я отрязали. Нямам представа защо.
Сега трябва да си намеря нов обект на съзерцание. Мисля да се насоча към двата смърча, които бяха нейната неизменна компания. Ето няколко снимки на моята любимка и как изглежда гледката без нея.






неделя, 11 април 2010 г.

Недоволна


Защо съм недоволна, та живота ми е чудесен и все пак съм такава. Изпитвам даже дози вина от собствената си недоволност. Имам чудесно семейство, следвам това което исках да следвам, приеха ме по Еразъм в чужбина да замина, имам чудесни приятели, човек който твърди, че ме обича. Тогава защо съм недоволна? Какво в моя малък безпроблемен свят ме кара да съм такава? Който няма проблеми си ги измисля. Явно и аз така. И понеже съм доста типичен представител на зодията в момента поне двама души в главата ми се карат, пък третият прави злобни забележки без да взима нечия страна. От поне седмица не съм наред. Но са ме учили да не занимавам хората със собствените си главоблъсканици и да се усмихвам. Явно имам нужда да радвам хората, да се разсейвам с чуждите проблеми и да си мисля, че ги решавам.
Бях постигнала душевен мир, но за кратко. Явно съм слабохарактерна, зависима, лесно маниполируема даже. Предпочитам да живея в заблуда и щастие, не искам да мисля. Понякога си мисля, че наистина само лудите са истински щастливи и защо да си мъдрец като мъдростта те кара да се натъжаваш? Не е ли по-лесно да си наивен и глупав, но щастлив, отколкото мъдър и загрижен?
В момента се държа почти нормално само като съм с хора, заради някакво неясно задължение, което чувствам, че трябва да изпълня, че трябва да съм щастлива заради другите като не мога заради себе си. Ако достатъчно дълго живееш в една илюзия тя става реалност. Сънят се превръща в реалност. Аз живях в отрицание на невъзможността на щастието ми, даже лъгах без да ми мигне окото само и само да го спася, да го запазя. Правех компромиси, удължавах всеки миг, за да изстискам още капчица радост от мига, от момента на безпаметно безгрижие. За съжаление вече усилията ми са напразни, резултатите минимални като трошици на милостиня. И пак осъзнавам как се озовавам в онова състояние на очакване да стане нещо, което да върне искрата в душата ми, която сега все по-слабо тлее. Докато чакам ще се опирам на малките неща, които ме радват и ще се опитам да закрепя съзнанието ми цяло. Дано само онези тримата вътре успеят да завършат спора си, защото единствения губещ съм аз. Няма друг, няма и да има просто няма да позволя някой да пострада заради собственото ми необосновано неравновесие. Бурята бушува в мен, но няма да позволя тя да се покаже на повърхността.

четвъртък, 1 април 2010 г.

На курорт

Миналата събота ходих до Велинград и всичко беше прекрасно. Слънчево, топло, две приятелки за компания и сладолед между белите борове - какво повече да иска човек. Спах като къпана и едвам успях да се измъкна от леглото нейде към обяд. Все пак имах и едно малко разочарование. Не успях да се топна в нито един от многото минерални басейни в хотелите в града. Само в неделя минах и видях един по отблизо, колкото да си увелича желанието до толкова, че ми мина през ума да се засиля и скоча вътре. Каква атмосфера само. Леко ръмеше, въздуха кристално чист, парите се издигаха от топлия минерален басейн, а наоколо боровата гора. Как да устои човек, просто вълшебно. Отбелязах си на ум за следващото ми гостуване да си взема банския. Чудесно е да се измъкнеш за няколко дни от София и смятам и за предстоящите почивни дни да си се прибера вкъщи и да навестя родата по празниците.