Невъзможности

снимка: Riot23

Въртя се в кръг и спирам да виждам света. Остават само копнежите вътре в мен. 

Сменям една невъзможност с друга. Задънена улица с абсурден сценарии. Сякаш сърцето ми не може да обича, освен ако не е невъзможно. Бъдеще няма, само красиви спомени и откраднато настояще. Не съм напълно твоя, нито бих могла да бъда изцяло негова. Представям си как следващия път, когато се виждаме е сватбата му, точно както в някой романтичен филм. Въпреки всичко, дълбоко в себе си, под цялата тази рационалност, си оставам една глупава романтичка. Хубаво е да знаеш, че те обичат на хиляди километри разстояние, а думите на пияния са най-искрени, но ... Защо сърцето ми не може да разбере това "но"? 

Да се влюбиш в плейбой верен на друга, може би точно това е причината да имам толкова налудничави блянове. Сърце, което обича двама, живот- несподелен с нито един.

Мисли преди сън

Какво правиш, когато умът ти казва,че няма как да стане, а сърцето ти се е вкопчило със всички сили към някого. Душата ти междувременно плаче и едвам задържаш тази мъка да не се излее извън теб и да убие всичко празнично и красиво. Колкото и красота да те обгражда, колкото и хубаво да ухае на сладки, ванилия и карамел, в един момент оставам сама в леглото и мисля само за теб и как не виждам изход, а само задънени улици. Вече стана поне седмица откакто не мога да заспя в прилично време. Вчера седях до елхата и гледах втренчено как се спуска броката по една от играчките. Имах чувството, че мога да преброя всяка прашинка. Исках просто да не мисля за теб, както иначе правя във всеки един миг. И колкото и да е странно успях да не мисля за теб, а се сетих за всичките ми предни любовни разочарования. Мерси много мозък мой, колко услужливо от твоя страна. Как може да искам просто да изчезна, сякаш никога не ме е имало.
Завчера казах, че понеже аз нямам сили да се разделим, нищо че не виждам изход, ще ми е по-лесно ти да го кажеш. Някак просто да се умориш и да кажеш - ми това беше. Тогава ще мога да оставя натежалото ми сърце да потъне спокойно и евентуално да стигне дъното и да се оттласне от там. Сега просто се опитва да изплува, но този водовъртеж от чувства го държи под водата и то се дави.
Както и да е, днес прочетох това:

My personal year of changes is drawing closer and closer!

And I just can't keep living this way
So starting today, I'm breaking out of this cage
I'm standing up, I'ma face my demons
I'm manning up, I'ma hold my ground
I've had enough, now I'm so fed up
Time to put my life back together right now!

Явно в крайна сметка така и ще стане. Последната година се борех с всичко и всички заради него. Бях нещастна като се успокоявах, че той е щастлив. Задоволявах се с по няколко дни откраднато щастие между седмици на страх и безизходица. И някъде дълбоко се надявах, че ще ме отвоюва от света, че ще ме спаси, че както веднъж ми каза, ще бъде моя рицар. Мина само месец, откакто той е подложен на това, с което аз се борех цяла година и както изглежда няма да издържи. 

Разминаване

 Какво правиш, ако осъзнаеш как човека, с когото си мислил, че ще прекараш старините си, има друга представа за бъдещето ви. Ти може да нямаш точна идея за въпросното бъдеще, но всичко, което той иска, някак противоречи с това, което си. Как се прави компромис като нещо дълбоко в теб крещи, че го убиват. Накрая излиза, че за да има "вас" трябва да се отказваш от важни за теб неща. След всяко условие, изискване и компромис, след всяка отстъпка от себе си, душата ти се чувства все повече в плен зад невидими решетки. Увещаваш се, че това не е вярно, че го правиш, за да сте щастливи заедно, че винаги това си искала, но изведнъж осъзнаваш, че са минали месеци без да можеш да си спомниш две щастливи седмици поред.  А някога минаваха месеци на пълно щастие.

 Душевният мир някак ти се изплъзва. Мълчиш повече, мислиш повече, а се усмихваш по-малко. Чудиш се къде е проблема, а такъв няма. Просто се разминавате. Неговата приказка не е твоята. Виждаш го все по-ясно с всяка изминала седмица, а сърцето ти трупа мъка. Животът обаче не е склонен да дава отсрочки и няма как да се правиш, че всичко е наред за дълго.

 Приказки, които не са споделени нямат щастлив край.

... а накрая пак аз ще съм лошата.

Кардинални мерки

Когато Знаеш, че трябва да направиш нещо, но не си сигурен защо точно.
Когато причините са съмнителни, но и напълно без Значение.
Когато Инстинктът ти се събужда, разтърсва глава и поема управлението.
Когато изглежда няма друг Път.
Когато не виждаш Решение.
Когато няма друго Спасение.
Когато е въпрос на оцеляване - повече Душевно, отколкото физически.
Когато Творецът в теб е заспал зимен сън насред летните жеги.

Тогава е време за голямаТа Промяна и вярата, че е за Добро...

Черни мисли

Четох за едни "коне" и едни чужди животи и взаимоотношения.
 Интересно е как някой толкова далече, през няколко царства и господарства, през долини и планини изживява подобен емоционален срив на моя. Четях буквичките и някак си мислите, трупани с месеци, се материализираха в тези чужди думи и преживявания. Оказва се много по-мъчително, когато хората странят от теб бездействено. Събират се без теб, не ти звънят, не отговарят на празнични СМС-си и понякога ти се струва, че ти отговарят с досада и по задължение, скрили са се от теб в социалните мрежи, не връщат пропуснати обаждания. Не е като да е имало огромен скандал и да знаеш точно с какво и защо са се сринали нещата. Вече започна да ми омръзва аз да давам обяснения и извинения защо някой, с когото се водим близки, някак си е забравил да ме покани някъде. Ако не ви се е случвало усещането е като шамар през сърцето. Друга "приятна" тръпка е да ти кажат: "мерси, че ме покани, но аз ще ида на чуждо събиране (нищо, че не са ме поканили още)."
 Иначе всичко уж е наред, още ти се усмихват даже излизате понякога. Наистина хиляди пъти по-рядко от преди, но се случва. Тогава си мислиш наистина ли има проблем или това е просто страничен ефект на ПМС-а.
 От два дни седя и си мисля как в рамките на една година успях да скъсам толкова много, пък и дългогодишни взаимоотношения. Вярно е направих грешки, но не са ли за това приятелите - да ги прощават. А те толкова големи ли са наистина?
 Все още не съм загубила надежда да спася тези връзки, но все повече се замислям, че и аз мъкна едни "умрели коне".