Губя теб или губя себе си

И ето пак стигнах до момента, в който отново усещам, че губя себе си. Цялата ми свобода, контактност и интереси. Не мога да се позная и се опитвам отново да се върна към същността си, но все по-безуспешно. Хората, които са моя пристан, са далеч от мен и единственото, което ми остава, е да мисля.

Липсват ми плюшените ми играчки и Южен. Този, който е бдял над съня ми и е попивал сълзите ми. Колко безсънни нощи сме изкарали заедно. Поне от седмица имам непреодолима нужда да го гушна.

Жертвам свободата си доброволно и това не ми тежи, докато в един момент не се огледам и не се окажа сама. Сама съм се отдръпнала от света и той се е отдръпнал от мен. Живота постепенно се затваря в главата ми.

Отново започвам да бродя по улиците и да гледам нещата през изкривената призма на собствените ми възприятия. Ето там, на онзи перваз, седи черна котка с изумрудени очи и гледа гълъбите на стрехата. Аз спирам, поглеждам я, а тя отвръща на погледа ми само за миг. Знае, че я гледам. Минава едно сладко момиченце с руси къдрички и сини очички и се провиква радостно "здравей котко", секунди преди да се изгуби в близкия вход.

Ставам все по-вглъбена и умислена и сънувам. Откакто съм в Полша не спирам да сънувам, дори и във влака през бързата дрямка между гарите. Сънищата ми са винаги странни и почти реални, но като част от един паралелен свят с други събития, но еднакви персонажи.

И ето той е там. Изпълва мислите ми, деня ми, сънищата ми. Усещам как моята битка да се върна към себе си и да се преборя със страховете ми го прави нещастен. И аз съм нещастна понеже не мога да го гледам тъжен. Отново аз трябва да съм силната, отново аз трябва да се съобразявам, отново аз бъркам. Имам чувството, че го губя, защото той мисли, че ме губи. Възможно ли е. Усещам как спомена от докосването ми изстива в него.

Не знам дали искам да съм слаба или силна. Знам само, че отново съм открила сърцето си за някой и ме е страх, че пак ще се наложи да прекратя всичко със сила. Мислите ми летят и не могат да намерят спокойствие. Дали, за да не загуба себе си, трябва да изгубя него. А може би това не зависи от мен. Може би вече е късно.

Сърцето ми се е свило в полуосъзнато очакване на удара, който е все още само смътно усещане във въздуха. То ще оцелее - винаги оцелява...

снимка: my-bohemian-spirit

Кабинетът на доктор Калигари

Тази седмица имах удоволствието да ида на нямо кино с жива музика, която се състоеше от барабани, кавал, пиано и вокален съпровод. Филма беше "Кабинетът на доктор Калигари". Ето какво пише Уикипедия за филма: " Das Cabinet des Dr. Caligari" е германски ням филм от 1920 година с режисьор Роберт Вине, сценарист Карл Майер и Ханс Яновиц. Това е един от най-ранните, най-значими и артистични филми на германското експресионистично кино.

Филмът се отличава с нарисуван декор, прекалено усилен грим и крайна "театралност". Доктор Калигари показва през деня на панаира в малко градче един сомнамбул, на когото нощем внушава чрез хипноза да избива жителите. В главните роли са Вернер Краус, Лил Даговер, Конрад Вайд.

Но аз смятам да ви разкажа как аз видях и усетих този филм. Първо трябва да кажа, че имах известна езикова бариера, тъй като той е немски филм и превода му беше с полски субтитри поради простичкият факт, че съм в Полша. Познанията ми от двата езика са толкова бегли, че повече си фантазирах какво "казват" актьорите, отколкото всъщност да прочета.

Самото усещане от живата музика прави филма много по-въздействащ и внася много по-различно усещане и доза истинност в историята. Филма създаваше усещане, че гледаш пиеса или на моменти все едно гледаш през ключалката и виждаш някакъв странен и чуден свят с изкривена перспектива и странни хора.

В филма се разказва за доктор Калигари, който показва един сомнамбул на градския панаир като гадател на бъдещето, а през нощта го подтиква да избива гражданите. Но в крайна сметка се оказа, че цялата история е измислена и разказана от един от пациентите в лудница, който е дал нова роля на обитателите на учреждението.

Не успях съвсем да разбера филма, но самото изживяване беше наистина обогатяващо за мен.

Торун

Поради редица проблеми, които имах с интернета, които все още не са напълно решени, нямах и възможност да пиша особено за впечатленията ми от Торун. Мина първата седмица от пребиваването ми тук, по известна като Orientational Week. Е ориентираха ни и аз се възползвах от хубавото време и излязох да поснимам и сега мисля да споделя част от снимките с вас.

Университетът ми или поне ректората, наричан още Кубчето на Рубик от местните и Аулата срещу него.

Моето общежитие, много спретнато и чистичко, но за съжаление нямам врата на банята (не ме питайте защо, още не мога да го проумея).

Най-известното място в Торун - статуята на Николай Коперник, който е роден тук и основното място, където се уговарят срещите в града.

Rynek storomiejski - старото кметство, статуята на Коперник е пред него.

Символа на града, над входа на старото кметство.

Фонтана на Рафтер. Легендата разказва, че когато в Торун имало напаст от жаби, един свирач на цигулка омагьосал жабите с музиката си и ги извел от града.

Artus Hall

Пред нея има 17 меденки вградени в паважа. Торун е известен със своите меденки, които трябва да отбележа наистина са много вкусни.

Наклонената кула на Торун. Изместена е 1,4 м спрямо основата. Легендата за нея е, че са я строили двама братя, които са били скарани и не са гледали какво прави другия за това е наклонена.

Този толкова симпатичен дракон е пазителя на реката и точно на това място се смята, че минава границата между стария и новия град.

Висла, която минава през Торун, въпреки че самият град се намира повече на единия й бряг.

Втората най-известна статуя в града тази на кученцето, чакащо господаря си, който е бил известен карикатурист, завършил тукашния университет, но за съжаление името ми убягва сега. Точно срещу нея е и улицата с магазинчетата, където се продава кебап.

И за накрая, едно място на главната улица в стария град, което ме очарова. Този град наистина си заслужава да се разгледа по-подробно, но аз ви показах само част от него, която сметнах за по-важна. За повече - елате в Торун.

Дръж се Полша ида

Вижте по-голяма карта

Днес това седи на настроението ми на скайп, защото и днес заминавам за Полша. Много се вълнувам какво ли ще е там, но си

мисля, че ще е супер интересно. Отивам като Еразъм студент за 5 месеца да уча в университета "Николай Коперник" в Торун, Полша, който е най-големия университет за северната част на страната. Самият университет е основан 1945 г. и е една от най-големите академични институции в Полша с общо 14 части, 54 фаkултета и 40 000 студента. Аз ще уча във Факултета по Приложни изкуства, който е по-стар и от самия университет. Историята на факултета започва през XVIII век в Литва, от където се премества в Торун, родният град на Николай Коперник, след Втората Световна Война.

Обичка

Може да е заради обичта ми към ягодите, но това са едни от най-страхотните обички, които съм виждала.

Мечти или просто размисли

Тази статия я отбягвах почти седмица, все си измислях оправдания, но днес ще седна да я напиша. Nezzo ме помоли да опиша мечтите си. Всичко чудесно, но аз лично идея си нямам какви са те. В главата ми се въртят някой мисли по въпроса, но не и истински мечти - такива, които къта и се стреми към тях.

Може би най-голямата ми мечта е просто да бъда щастлива, а препятствията, които срещам в живота да са горе-долу лесно преодолими. Доста обща и някак не точно това, което се очаква да кажа като ме питат за мечтите ми, но на кого би му потрябвало нещо друго. Все пак бих ви разказала няколко сценария, които изскачат в главата ми, когато ми кажат мечтай въпреки, че не се стремя особено към нито един от тях:

Фотографията винаги ме е очаровала и запленявала и понякога съм си мислела как ще завърша някъде тази специалност, ще си отворя едно студио и ще се зарина с всички онези джаджи и техника, които са ми толкова интересни. Дали бих го направила в действителност? Съмнявам се, най много да посетя някой и друг курс.

Околосветско пътешествие може би. Откриваш нови хоризонти, страни, обичаи. Невероятно много възможности за снимки и събиране на емоции - ето това се казва мечта, нали и съм сигурна, че много хора я споделят. Дали ще го осъществя? След години може би, но би било едно приятно стечение на обстоятелствата, а не реално постигната цел.

И една почти осъществима мечта или просто заблудата на един студент. Да си отворим малко архитектуно ателие с група приятели състуденти и да правим най-откачените проекти и да се забавляваме докато работим. Архитектурата е много творческа професия и наистина човек може да се забавлява искрено, проектирайки всякакви чудесии, но се съмнявам, че това би било възможно, особено в криза. Дано поне тя мине до завършването ми.

Сега остава и да кажа трима, които да споделят мечтите си, но идея си нямам кои да са те. Всички, за които се сещам от раз са заети вече. Започвам с Disenchanted определено ми харесва как пише тази госпожица и ми е интересно какво ще напише, ако го види де. Следва най-любимото ми лилавоооо ...purple... - толкова ми липсваш, че просто не е истина дори като ходя из София има нещо сбъркано като не си до мен. И разбира се Baby, с която е мнооого добре да се видя преди да замина, че срамота иначе. Последните две са поканени и от Nezzo, но нямаше как и аз да не ги поканя. :))

Подарък от Nezzo

И така имам си подарък, книжка, от Nezzo. The black book. Книгата изглежда наистина интересна и за това и исках да я получа, но още преди да съм я разгърнала много ме зарадва. Сладкия Джери заспал на опаковката, устроумното листче сочещо посланието и самото послания написано с молив на черната корица. Трудно, го прочетох, но беше толкова хубаво, че го препрочетох няколко пъти. Благодаря ти Nezzo искрено и от сърце.

P.S. Тази публикация трябваше да е само от снимки, но след като пак имам фотоапарат, той беше без батерия и с последните му сили направих няколко снимки.