Ти си

вдъх в косите ми
целувка по челото ми
прегръдка откъм гърба ми

слънцето на моя изток
полъх на надежда
безценна обреченост

душата ми отразена в твоята
уюта на непознатото познато
прозрял ме до съвършенство

Своя

Все още не съм се научила да бъда напълно своя, макар вече да мога да говоря за теб без да ме боли до ядрото на същността ми. Въпреки това ме е страх да те видя дори на снимка.
Свежият повей на изтока успя да вдъхне надежда, че отново мога да се дефинирам без ти да си в картинката, но сега ми липсват двама едновременно. Преди смятах това за невъзможно.
Поне отново повярвах в собствената си прекрасност и мога да се усмихвам без скрита тъга в погледа, а това е гигантска стъпка в правилната посока.
Колко време ще трае това възстановяване - не зная.

404

автор

Какво да я правя тази любов ... безадресна.
Колко време й трябва, за да отшуми, да потъне в миналото. Мислех, че ще е за цял живот, а сега сякаш я пускам в бездънна яма и нищо не се появява в отговор. Само една тишина, даже не тишина, а липса. Единственото, което я запълва е тъпата  болка извираща отвътре и обсебваща съзнанието ми при всеки спомен. А когато си прекарал толкова много време с някого, това се случва прекалено често. Повече от половината песни и филми са напълно негледаеми в момента или след това ми иде да си изплача душата.
Остава ми да се надявам, че е за добро и щом не е станало, значи не е било писано. Нали така казват ...

P.S. Error 404
       love not found

А можеше да бъде...

Мисли преди сън

Какво правиш, когато умът ти казва,че няма как да стане, а сърцето ти се е вкопчило със всички сили към някого. Душата ти междувременно плаче и едвам задържаш тази мъка да не се излее извън теб и да убие всичко празнично и красиво. Колкото и красота да те обгражда, колкото и хубаво да ухае на сладки, ванилия и карамел, в един момент оставам сама в леглото и мисля само за теб и как не виждам изход, а само задънени улици. Вече стана поне седмица откакто не мога да заспя в прилично време. Вчера седях до елхата и гледах втренчено как се спуска броката по една от играчките. Имах чувството, че мога да преброя всяка прашинка. Исках просто да не мисля за теб, както иначе правя във всеки един миг. И колкото и да е странно успях да не мисля за теб, а се сетих за всичките ми предни любовни разочарования. Мерси много мозък мой, колко услужливо от твоя страна. Как може да искам просто да изчезна, сякаш никога не ме е имало.
Завчера казах, че понеже аз нямам сили да се разделим, нищо че не виждам изход, ще ми е по-лесно ти да го кажеш. Някак просто да се умориш и да кажеш - ми това беше. Тогава ще мога да оставя натежалото ми сърце да потъне спокойно и евентуално да стигне дъното и да се оттласне от там. Сега просто се опитва да изплува, но този водовъртеж от чувства го държи под водата и то се дави.
Както и да е, днес прочетох това:

My personal year of changes is drawing closer and closer!

And I just can't keep living this way
So starting today, I'm breaking out of this cage
I'm standing up, I'ma face my demons
I'm manning up, I'ma hold my ground
I've had enough, now I'm so fed up
Time to put my life back together right now!

Явно в крайна сметка така и ще стане. Последната година се борех с всичко и всички заради него. Бях нещастна като се успокоявах, че той е щастлив. Задоволявах се с по няколко дни откраднато щастие между седмици на страх и безизходица. И някъде дълбоко се надявах, че ще ме отвоюва от света, че ще ме спаси, че както веднъж ми каза, ще бъде моя рицар. Мина само месец, откакто той е подложен на това, с което аз се борех цяла година и както изглежда няма да издържи. 

Скрити мисли

снимка от тук

Ако има нещо, което наистина ще ми липсва в теб, е начина, по който се гушкахме, докато гледахме нещо на компютъра ти. Тогава света беше толкова завършен и съвършен. Ръцете ти, които  създаваха малко парченце от рая, обвити около мен. Как от време на време ме стискаше леко по-силно, само за да изразиш любовта си по-осезаемо. Едва ли някога ще спре да ми липсва това усещане.

Разминаване

 Какво правиш, ако осъзнаеш как човека, с когото си мислил, че ще прекараш старините си, има друга представа за бъдещето ви. Ти може да нямаш точна идея за въпросното бъдеще, но всичко, което той иска, някак противоречи с това, което си. Как се прави компромис като нещо дълбоко в теб крещи, че го убиват. Накрая излиза, че за да има "вас" трябва да се отказваш от важни за теб неща. След всяко условие, изискване и компромис, след всяка отстъпка от себе си, душата ти се чувства все повече в плен зад невидими решетки. Увещаваш се, че това не е вярно, че го правиш, за да сте щастливи заедно, че винаги това си искала, но изведнъж осъзнаваш, че са минали месеци без да можеш да си спомниш две щастливи седмици поред.  А някога минаваха месеци на пълно щастие.

 Душевният мир някак ти се изплъзва. Мълчиш повече, мислиш повече, а се усмихваш по-малко. Чудиш се къде е проблема, а такъв няма. Просто се разминавате. Неговата приказка не е твоята. Виждаш го все по-ясно с всяка изминала седмица, а сърцето ти трупа мъка. Животът обаче не е склонен да дава отсрочки и няма как да се правиш, че всичко е наред за дълго.

 Приказки, които не са споделени нямат щастлив край.

... а накрая пак аз ще съм лошата.