Пясъчният танцьор

Слънцето се подава срамежливо над хоризонта и премигва сънено срещу крясъците на гларусите. Морето тъкмо се е отдръпнало, оставяйки едно чисто платно. Тогава идва неговото време. Пристъпва на пясъка с боси крака. Идва само с тояга, гребло и чисто сърце. Не го прави за пари, ното за публиката, а само подтикван от вътрешния си глас. И ето започва танца си. Вълните са оркестърът му, а птиците - публиката. Не му трябва друга музика, мелодията е в сърцето му. Върти се, подскача, а под босите му нозе започва да се появява образ. Картина отпечатала се върху пясъка. Песънчинките се отдръпват и подреждат. Пясъкът сякаш оживява, подтикнат от танца му. Морето създава музиката, на която той играе, но представлява и най - голямата му заплаха. Има време само до прилива. Тогва вълните ще изтрият картината, ще подредят песъчинките, ще изгладят пясъка. Красота създадена, за да е нетрайна. Крехкост, извличаща силата и въздействието си от своята беззащитност. Съществува само за миг и морето я поглъща. Утопия обединяваща в едно морето, пясъка и човека.