Останки

снимка: czas

 И ето пак си правя моите си неща - чета, пиша, чертая, проучвам, но не е същото. Сърцето ми излъчва любов, а няма кой да я отрази.

 Непрестанно в ежедневието си давам примери с него, макар да не споменавам името му. Спомням си хубавите ни моменти. Само за миг да остана без някаква работа и мисълта ми хуква към него. Как може да спреш любовта за толкова кратко време, когато си я градил с месеци. В същото време виждам укора в очите на приятелките ми. Как може да ти липсва? Та той те счупи. Смачка те. Не те заслужава. В очите им чета страха да не се върна при него. Понякога се хващам, че гледайки романтичен филм, в съзнанието ми все едно още сме заедно. Сякаш вечерта отново ще заспя спокойно гушната в него.

 Развила съм страх от това да остана без компания. Нощите станаха толкова тежки. Лежа и се взирам в тъмнината след това се обръщам и гледам стената. Имам чувството, че вече знам къде се намира всяка неравност по нея дори в мрака. 

 Усещам се като малко дете. Намирам си най-различни претексти да прегърна майка си. Може би това е едно от нещата, които най - много ми липсват: прегръдките му. В тях се чувствах толкова спокойна, сякаш нямаше непреодолими пречки. Сега не знам на къде да поема. Нося се по течението на живота и съм оставила други да го подреждат вместо мен. Аз нямам желание.