~ My Smithereens ~

четвъртък, 25 ноември 2010 г.

За лилавите пухове

Като дойдох в Полша установих с голямо удоволствие, че тук нямат хлебарки. Чисто спретнато общежитие с жълти стени, какво повече може да иска човек. Но, винаги има по едно такова "но", се натъкнах на нова домашна напаст - лилавите пухове. Те дебнат от всеки ъгъл и няма значение колко пъти си мел, винаги се появяват отнякъде и ти налазват чорапите. Няма отърване. Днес обаче минаха всякакви граници. Бяха ми останали само 3 бисквитки, които възнамерявах сладко сладко да изям с чаша мляко за вечеря. Само секунда разсейване доведе до непоправимото - изпуснах едната. Ужас. Горката, малка, вкусна бисквитка, когато се наведох, тя вече беше налазена цялата от лилавите пухове. Беше толкова тъжна гледка, но нямах друг избор освен да я изхвърля. :( Пак ще помета като един вид отмъщение, но сигурно ще е безсмислено. Лилавите пухове са безмилостни и винаги се връщат. Идея си нямам и откъде идват, при условие, че единствения възможен източник са двете одяла, който са по скоро кафяво-червено-жълти отколкото лилави.

П. П. Днес Звездичката ме номинира за Блог на деня и ако искате може да ме подкрепите тук. :)

снимка: Kikariz

понеделник, 22 ноември 2010 г.

Слънце, ела, ела слънце (работно заглавие)

Когато идвах в Полша се опитах да се подготвя психически и доколкото успях и с дрехи за факта, че тук ще е студено, но бях пропуснала друг факт свързан с по-северното разположение на тази страна. Зимата слънцето тук е лукс. Просто липсва. През деня е мрачно, за

7-8 часа, колкото да се каже, че е било светло и в 4 следобед вече е нощ. Не се смрачава тогава, а просто става нощ, все едно е поне 9-10 вечерта. Наистина потискащо време. За това реших да напиша тази статия и да се опитам да извикам слънцето. Това е моят молебен за слънце.

Обичам слънцето, особено зимата и есента. Когато се прокрадва между листата на дърветата и прави цветовете им още по-топли. Жълтото и червеното в короните им започва да пламти. Света е шарен и красив.

Едно от най-прекрасните усещания на света е слънцето върху кожата ти в студен ден. Обливате една топлота. Дори и да е студено навън, застанеш ли на някое закътано слънчево място света става по-хубав. В такива моменти искам само да затворя очи и да попивам всеки слънчев лъч. Няма по-сладка дрямка от тази на слънце, когато навън е студено. Искам да се препичам като котка и леко да махам с опашка.

Толкова ми липсва слънцето и толкова се зарадвах като се показа преди два дена , но за съжаление за не повече от половин час. Днес цял ден на ум си повтарям как искам слънце и колко е хубаво то. Чак ми се исках да знаех някоя мантра по този повод, но поради на липсата на такава ще пробвам така:

ЕЛА СЛЪНЦЕ, ЕЛА, ИЗГРЕЙ ДА ТИ СЕ ПОРАДВАМЕ СЛЪНЦЕ, ЕЛА

П.П. Ще ми се наложи да намеря нещо по-смислено май.

снимки: ElifKarakoc, everestelle

петък, 19 ноември 2010 г.

Изненадка с благодарност

Преди няколко дена четох интервютата, които Baby беше правила до сега заедно с Лудия Шапкар. Тъкмо се чудех кога ще излезе следващото и о изненада, оказах се следващият гост поканен на чаша чай в тази интересна компания. Разбира се, както винаги, улисана в приятния разговор, окъснях и не успях веднага след излизането на интервюто ми, да пусна тази статия, с която искам да изкажа благодарности. Това момиче ме познава на ниво реакции, както казах веднага след като прочетох прекрасното въведение, което е написала за мен. ;) Въпросите на Baby и отговорите, които даде моята нескромна личност, можете да видите тук.

снимка: Kan-Ryukai

сряда, 17 ноември 2010 г.

50

И така вече си имам 50 последователя и този път, за разлика от момента, в който проимах 40, мисля да го отбележа, а не да се усетя чак след като е минало заветното кръгло число. Поне се успокоих, че блогът ми не е чак толкова хмм ... "кух". Точно днес прочетох една статия за това какво трябва да ти покаже , че блога ти не е много стойностен и трябва да пишеш по-хубави работи вътре: 20 начина да познаете дали блогът ви бие на кухо (част първа).

Ако не друго не се смятам за толкова велик писател, но по другите категории си горя.
Блогът ми си е от самото начало личен дневник и не смятам да го превръщам в нещо като списание.
И коментарите не са от най - често срещаните неща вътре, с няколко приятни изключения, но тъй като е личен дневник, не смятам и за такава необходимост да ги има.
Така и не си сложих Google Analytics и тъна в блажено неведение колко време остават хората в блога ми , може и да е под 2 минути. То имам постове, които са само от по една снимка и е малко трудно да се задържиш цели 2 минути на нея, но все пак.
За съжаление май и статиите си ги пиша за максимум час, но никога не съм засичала време и не съм сигурна и по този пункт.

В крайна сметка като се замисля то и идеята да си имам блог никога не е била в това да ме четат много хора или да изкарвам пари от него, за да са ми необходими голям брой уникални посещения. Направих го за себе си, за да пиша моите си неща и да споделям моите си снимки. Все пак не мога да отрека, че всеки нов читател ме радва искрено и ме кара да се усмихна.

А може да се окажа и една щастливо самозаблуждаваща се лейка. Поне да съм от детските - шарена и с картинки. :)

неделя, 14 ноември 2010 г.

Сън

И ето аз пак съм тук. Отново реалността ме обгърна. Съня отмина. Или може би онова беше истината, а сега е само илюзия. Запълване на времето с поредица от събития, изграждащи ежедневието ми. Съня свърши и сега отново чакам да дойде. Да вляза в този магически свят, където съм спокойна и щастлива, както не съм била от много години.

Времето премина като миг, като дъх, като полъх от женски парфюм. Уханието те изпълва, завзема света ти за секунда и вече го няма. Сладко е, красиво е и нетрайно като роса върху цветни листчета.

Започна нереално. Събуждане в ранни зори. Чаша "Earl Grey" с няколко капки мляко. пуснали своята мъгла в топлата течност. Гальовното докосване на първите слънчеви лъчи през прозореца на влака. Ритмичното му поклащане. Червените пейки. Преглед на "Newsweek". Толкова необичайно за мен, но трябваше да запълня тези последни часове на тръпнещо очакване. Друг град. Чужда държава. Последни минути.

И ето съня започна. Меко докосване. Топла прегръдка. Жадувани устни. Щастие. Дните минават неусетно.

Сънят свършва. Не искам да се събуждам. Последни часове в прегръдките му. Реалността пропива през затворените ми клепки. Не искам. Казва ми, че винаги ми се спи, когато се разделяме. Просто не искам съня да свършва. Не искам пак да съм далече от обятията му. Не искам ежедневието да е очакване на следващото пътуване до царството на Морфей. Предпочитам да съм мъркащо коте в съня си, махащо с опашка.

Отново очакване. Само мислите ми остават с теб.

снимка: PointsUnderneath

вторник, 2 ноември 2010 г.

Фестивала на светлините в Берлин

Тази година имах късмета да посетя Фестивала на светлините в Берлин, който се проведе от 13-ти до 24-ти октомври. Самия фестивал е прекрасен и привлича изключителен брой туристи, а да не говорим, че не бях виждала толкова много фотографи да щъкат из улиците на който и да било друг град. Не знам какво повече да кажа за това ще ви покажа моите снимки. За съжаление статива ми си остана в България, но пак се получиха сравнително сносно имайки предвид обстоятелствата.

вторник, 26 октомври 2010 г.

Познан

След като успях малко да се ориентирам в Полша, Торун и университета ми дойде и времето за малко пътувания - кратки, бързи и приятни. Първо отскочих до Познан, само на два часа и нещо от Торун с влак. Града е чудесен и има доста за разглеждане, но аз лично посетих археологическият музей, оранжерията и зоологическата градина. Нагледах се на животни и растения през този уикенд.