Да влезеш в кутийка за бижута

снимки от тук

И така, тази събота и неделя отскочих на екскурзия до Румъния. Отдавна трябваше да съм посетила нашата съседка, при все че е толкова лесно, но може би точно защото е близо, все отлагах. Голям пропуск. За трите дни, които прекарах там, най-голямо впечатление ми направи замъка Пелеш в Синая. Като го посетиш имаш чувството, че си попаднал в някоя приказка, малко изпълнена с туристи, но все пак приказното се усещаше във въздуха. Имаше си и кули, подходящи за някоя принцеса да спусне косите си за снажния принц, градина за следобедни разходки и чай, гора за страшния вълк и всичко необходимо.

 А като влезеш вътре се изумяваш какво са способни хората да постигнат от дърво. Цветята, фигурите, орнаментите - всичко е толкова ефирно и изящно, че не си сигурен от какъв материал е. Изключително ме впечатлиха и стъклените венециански полюлеи с шарени цветя накацали по тях. Имаше си и оръжейна, таен вход към спалнята на кралицата, даже и лична кинозаличка.  Да не говорим за библиотеката - всички тези книги подвързани с кожа и златни букви, всеки читател би завидял за тази колекция. Всичко беше толкова изящно, че се чувствах като в ръчно изработена кутийка за бижута, а и до известна степен си беше така с всички тези дърворезби от неизвестни майстори. До него се намираше и малък замък - Пелешор, в който са живели кралското семейство по време на строежа на Пелеш. 

Горещо препоръчвам на всеки да отскочи до там и да се потопи в тази приказка.

П.П. На излизане от замъка ми се стори, че в градината се разхожда и истинска принцеса. Оказа се една много красива булка, дошла за сватбена фотосесия. 

Ти гониш

Булфото

 И така  миналата седмица и аз отидох да ме видят животните в зоологическата градина в София и трябва да отбележа, че бях очарована от тези мъници на снимката. Това са така наречените Мармозетки на Жофроа. Дълги са не повече от педя и много енергични. Първият път като ги видях имаше и бебета, които се накачулваха на гърба на майка си и увиваха опашки през коремчето й, а тя ги разнасяше наоколо. По интересно ми стана, обаче когато две от тях започнаха да си играят на "ти гониш". Гонеха се докато едната не скочи на гърба на другата и след кратко боричкане преследвача беше подгонен и така отново и отново. Голяма игра падна, а най - пострадал се оказа здравеца в клетката., върху който се хвърляха от близкото клонче, докато се гонеха.

 Подобно поведение се наблюдаваше и при едни техни събратя, но там най - малката маймунка нападаше и хапеше най-голямата, след което бягаше. След като й омръзна да се занимава с тартора на групата, малкият нахалник реши да търси свободата и хвана един много голям камък и започна да млати с него по стената. Освен че отчупи част от теракота, не постигна по-голям успех, но все пак не се отказа в продължение на двайсетина минути. Омръзна ми да го гледам., пък и си беше бая горещо и продължих обиколката си из зоологическата.

 При мечките също беше много интересно. Хималайската беше в по - спортно настроение и се занимаваше да катери баирчетата в клетката си и да ги слиза на заден ход. Гризлито пък се разхлаждаше във вода в един по -сенчест ъгъл и нямаше никакво намерение да излиза от там.  Европейската гонеше ябълките, които й хвърляше един от посетителите. Даже веднъж се изправи на задни лапи да се примоли за следващото плодче, което да изяде само с едно звучно "хрус".

 Най ме озадачи лисицата, която беше захапала едно парче дърво и обикаляше в кръг клетката си, като всеки път като минаваше покрай мен се изхилваше. Наистина можех да чуя едно приглушено  "хихихи" при всяка обиколка. 

 Като че ли само хипопотамът не беше доволен и пухтеше пред леко открехнатата си зимна клетка и  искаше да влезе на сянка.  

Наистина прекрасен следобед изкарах и то само за левче, а ако много напечеше имаше по някоя удобна сенчеста пейка, на която да отморя, пък продаваха и сладолед.

Омотано

Оплетох се и не знам какво да правя. А психиката ми е отишла някъде и е забравила да ме вземе. Останала ми е само една влага в очите, която регулярно се поява там и не мога да я спра да прелее през клепките ми и да се изтърколи по бузите. Имам чувството, че нищо не знам, не разбирам и така съм прецакала нещата, че освен да страдам от последствията друго не мога да направя. 

Mечтая за това как заминавам, как отивам някъде там далече и получавам амнезия. Изтривам всичко, забравям и оставям сърцето ми да ме води. Не искам да следвам някаква логика. Имам чувството, че тя ме предава, че е някаква временна заблуда, а после сърцето ми плаща цената. Някак винаги обърквам нещата, взимам грешното решение, давам лошият съвет.

 Станала съм прекалено чувствителна и не мога да слушам за никаква болка, била тя душевна или физическа. Натъжава ме. Вече не мога да съм ничия опора.Започне ли някой да споделя мъката си, единствената ми мисъл е да си тръгна. Имам чувството, че утеша ли го ще се срина.

 Защо отново започнах да плача всеки ден? Дали са само хормоните разбъркали главата ми в този период или наистина имам причина. Трябва да задам въпросите, но ме е страх от отговорите.

Страх ... чувството завладяло съзнанието ми от седмици. Отровата течаща във вените ми. 

Започнах да пия чай от жълт кантарион сутрин, чувала съм, че помага при душевен дискомфорт. Дано поне той стане моята противоотрова.

Избягана реалност

И ето аз избягах, макар и за няколко часа. Там, където съм спокойна, където обичам и съм обичана. Затворих очи и си въобразих, че нещата не са това, което са. Позволих си да се срина, да съм слаба, да плача. И беше хубаво, о колко беше хубаво. Мечтаех си, че това не е само откраднат миг, че може да затворя очи и като ги отворя да се озова в една паралелна реалност, където това не са само няколко откраднати часа, а живот на щастие, на планове, които се сбъдват, на споделена старост и простички мечти, които сбъдваме заедно. Искам си моя остров с вечното слънце. Онова място, където съм обичана и ме обичат. Там, където знам, че мога да падна и ще се озова в спасителна любяща прегръдка, а не пропаст, от която с кански сили да трябва да се измъквам сама. Искам да мога да се покажа слаба и ранима без да се притеснявам, че това ще срине и човека срещу мен. Искам да е просто: грижата да води до грижа, любовта - любов. Това, което ми предстои, не е чак толкова страшно, но ме ужасява. Изгубила съм всякаква воля и се движа по течението от месеци, а тя ще ми е толкова необходима в гигантски количества. Сега наистина би ми свършило страхотна работа едно желание.

Просто благодаря



photo: ArhcamtIlnaad

Сън на яве

снимка от  тук

Вчера Борисовата градина беше наистина приказна. Сякаш някой беше решил да види как ще е, ако превърне за един следобед това място в сън. Времето беше ясно, топло и приласкаващо. Още като влизах, на едно обкичено в розов цвят дърво, видях момче и момиче да се целуват, скрити между клоните. Слънцето галеше голите ми рамене, а жълтурчета бяха обсипали поляните наоколо. Тук там се срещаха плодни дръвчета в бели премени, а пойни птички се гонеха из клоните и песента им се разнасяше из целия парк.

Настаних се на брега на едното езерце направо върху камъчетата и загледах водата. Тя винаги е имала изключително успокояващ ефект върху мен. В езерцето имаше много попови лъжички и не беше от най - бистрите, но това не спираше регулярно някое щастливо куче да се пльокне вътре и да пие до насита.

Един гарван също ми направи изключително голямо впечатление. След като пограчи известно време от близкия клон, реши че достатъчно добре е обявил присъствието си и цопна да се изкъпе в езерцето. Поплиска се сладко, сладко, излезна, отръска се и отиде на слънце да изсъхне. Много умни птици са гарваните. Бях си взела чипс, но явно той е твърде твърд за да се глътне целият наведнъж и гарвана старателно си накисваше всяко парченце, което отмъкне, преди да го изяде. Доста време се забавлявах гледайки го и точно, когато започна да ми омръзва, нова странност се появи за мое развлечение.

По пътеката до мен се зададоха двама младежи и единият водеше на каишка не какво да е, а малко сладко порче. Каишката беше ярко синя, а животинчето със светло кафява козинка с по тъмни крачета и нещо, което приличаше на маска на очичките. Нослето му душеше любопитно наоколо, а задните му крачета подскачаха, докато обикаляше в тревата между жълтурчетата. Даже се замислих дали някога да не си взема и аз едно такова за домашен любимец.

На тръгване имах чувството, че излизам от някой паралелен свят, където всички са щастливи, влюбени и без проблеми. Ако можеше да се задържа в това състояние поне за седмица.

Вълните, пясъка и страниците

снимка: escaped-emotions

 Отново апатия, най - неприятното за мен състояние и все пак това, в което съм най-спокойна. Днес ме питаха не ми ли се прави нещо и да, има едно единствено, което с удоволствие бих правила.

 То не е действие,а по-скоро спомен, състояние или усещане. Имам нужда от зареждане, а какъв по-добър източник от слънцето.

 Затварям очи и съзнанието ми ме пренася на плажа. Почти усещам пясъка слягащ се под мен. Лъчите на слънцето ме галят нежно с топлината си. Пред очите си виждам квадратните слънчеви зайчета от перифериата на шапката ми върху хартията.  Да, има и книга. Страниците й ме заслепяват, а хартията е леко набраздена по края от влагата. Вдигам поглед и мога да продължа да чета по искрящите букви увиснали на фона на морето. Има лек бриз, колкото да разхлади приятно кожата ми. В тези моменти се усеща едно приятно безвремие, сякаш нищо не би се променило и няма нужда дори. Знаеш, че е някъде следобед, но кога точно няма значение. Важни са само вълните, пясъка и страниците.