И ето пак стигнах до момента, в който отново усещам, че губя себе си. Цялата ми свобода, контактност и интереси. Не мога да се позная и се опитвам отново да се върна към същността си, но все по-безуспешно. Хората, които са моя пристан, са далеч от мен и единственото, което ми остава, е да мисля.
Липсват ми плюшените ми играчки и Южен. Този, който е бдял над съня ми и е попивал сълзите ми. Колко безсънни нощи сме изкарали заедно. Поне от седмица имам непреодолима нужда да го гушна.
Жертвам свободата си доброволно и това не ми тежи, докато в един момент не се огледам и не се окажа сама. Сама съм се отдръпнала от света и той се е отдръпнал от мен. Живота постепенно се затваря в главата ми.
Отново започвам да бродя по улиците и да гледам нещата през изкривената призма на собствените ми възприятия. Ето там, на онзи перваз, седи черна котка с изумрудени очи и гледа гълъбите на стрехата. Аз спирам, поглеждам я, а тя отвръща на погледа ми само за миг. Знае, че я гледам. Минава едно сладко момиченце с руси къдрички и сини очички и се провиква радостно "здравей котко", секунди преди да се изгуби в близкия вход.
Ставам все по-вглъбена и умислена и сънувам. Откакто съм в Полша не спирам да сънувам, дори и във влака през бързата дрямка между гарите. Сънищата ми са винаги странни и почти реални, но като част от един паралелен свят с други събития, но еднакви персонажи.
И ето той е там. Изпълва мислите ми, деня ми, сънищата ми. Усещам как моята битка да се върна към себе си и да се преборя със страховете ми го прави нещастен. И аз съм нещастна понеже не мога да го гледам тъжен. Отново аз трябва да съм силната, отново аз трябва да се съобразявам, отново аз бъркам. Имам чувството, че го губя, защото той мисли, че ме губи. Възможно ли е. Усещам как спомена от докосването ми изстива в него.
Не знам дали искам да съм слаба или силна. Знам само, че отново съм открила сърцето си за някой и ме е страх, че пак ще се наложи да прекратя всичко със сила. Мислите ми летят и не могат да намерят спокойствие. Дали, за да не загуба себе си, трябва да изгубя него. А може би това не зависи от мен. Може би вече е късно.
Сърцето ми се е свило в полуосъзнато очакване на удара, който е все още само смътно усещане във въздуха. То ще оцелее - винаги оцелява...
снимка: my-bohemian-spirit
5 коментара:
Няма да те нараня.Никога.Не мога да причиня това на човека тогото обичам.Защо си страхуваш-да не те измамя.НЕ!Аз изпитвам същото към теб.Не си сам в лутането си.Не си единствен в този див свят.И аз съм с теб.Заедно сме.Дай ръка-Хвани ме и да вървим заедно.Няма такива като нас.Сами сме.Не си тревожи мислите -ако има нещо- аз винаги първа казвам.Вече ме познаваш.Тогава от какво те е страх?Няма да изтръгвам или умъртвявам.Не правя така.Само искам да си щастлив.Ама много.Искрено и от душа.Да ти лети сърчицето.Искам да се върнеш в най-красивите кътчта на своя свят и да ги погледнеш с обичащите си очи.Да ми донесеш малко от тази твоя красота.Великолепен си.Единствен си.Как мислиш че ще те наранявам.Никога не мога да вървя срещу Бога си.
И на мен ми липсваш, Нена! ^^ ;-( Защо всички си умирате да ме измъчвате с тези публикаци?! :-(((
Вярно е, че всички са прескочили на режим "драма". Сякаш е всеобща зараза, но докато съзнателно знаем, че от това рано или късно изход има няма да се загубим напълно.
Другото е излишно.
Цун-цун, мила моя!
Не се губим. Просто се преоткриваме отново и отново... вечен кръговрат на самолишаването от свободата в името на нещо.
Посвещаваме се на другите, за да видим, че имаме нужда от собственото си АЗ.
Това е то...:")
Nezzo, пак ми четеш мислите! ^^ :-)))
:-* И за трите ви!
Публикуване на коментар
Ще се радвам на вашия коментар, стига да не сте груби или цинични.