Нюанси на нежност

снимка: Juan Fortique

Цветовете на коледните светлини изпълващи стаята
тихата музика
ласките по лицето ми
пръстите ти в косата ми
мекотата на устните
очите пълни с нежност
челото ми идеално лягащо в профила на лицето ти
спокойствието на близостта
безвремието на споделеността

Inception

снимка от тук

Днес се събудих два пъти.
Първо сънувах как с теб сме в подводница някъде близо до бреговете на Канада или може би Аляска. Отворих очи и видях как слънцето се прокрадва през цъфналите клони на вишната в бабиния ми двор. Попремигах срещу слънчевите зайчета и в съзнанието ми се появи въпроса: "Хей, не отрязаха ли това любимо мое дърво преди няколко години?". Повдигнах глава и те видях блажено спящ, облегнат на ствола на дървото, а аз всъщност бях полегнала в скута ти.  Изправих се и отидох да седна на пейката да се попека на слънце, а баба ми мина и попита къде си. Предупредих я, че спиш, но тя въпреки това отиде да те търси за нещо. Случиха се още няколко неща, говорих с още няколко човека и след малко се събудих. Отново.
Този път теб те нямаше. Повъртях се в топлото легло в стаята ми и се замислих над съня ми. Явно в последните дни толкова мисля за теб, че съзнанието ми е започнало да те извежда в съня ми на няколко нива. Понякога се чудя дали отново бихме се срещнали и как, но това е безсмислено действие. Ти се появи, за да ме измъкнеш от дупката, в която бях затънала онази зима и едва ли съдбата ще срещне пътищата ни отново.

Разтваряне

снимка тук

 Седя и просто изпускам емоции във вселената. Не показно или особено енергично, а леко ги оставям да се разтворят в етъра като капка боя пусната във водатa.

 Срещнеш ли сродна душа е трудно да побереш цялата енергия, която протича помежду ви. Възможно ли е един разговор да те развълнува толкова, че да не можеш да правиш друго, а само да седиш и развиваш невидимите нишки на цялото си съзнание протегнати към друго същество.

 Мина повече от година. Казваш, че пет, та дори десет няма да имат значение, а аз ти вярвам попивайки всяка дума и с последната поричка на кожата си. Мислех, че съм те преживяла, че си останал само прекрасния спомен, който се предполагаше да бъдеш, но умирам от желание да те докосна пак. Искам емоциите, които в момента изпускам в йоносферата, с надеждата да те стигнат по някакъв начин, да протекат отново през пръстите ни.  За пореден път да усетя реакцията между същностите ни, съживила душата ми през онази зима.

 За съжаление далечният любовник винаги е по-желан от този, който може да бъде реален и истински.

Невъзможности

снимка: Riot23

Въртя се в кръг и спирам да виждам света. Остават само копнежите вътре в мен. 

Сменям една невъзможност с друга. Задънена улица с абсурден сценарии. Сякаш сърцето ми не може да обича, освен ако не е невъзможно. Бъдеще няма, само красиви спомени и откраднато настояще. Не съм напълно твоя, нито бих могла да бъда изцяло негова. Представям си как следващия път, когато се виждаме е сватбата му, точно както в някой романтичен филм. Въпреки всичко, дълбоко в себе си, под цялата тази рационалност, си оставам една глупава романтичка. Хубаво е да знаеш, че те обичат на хиляди километри разстояние, а думите на пияния са най-искрени, но ... Защо сърцето ми не може да разбере това "но"? 

Да се влюбиш в плейбой верен на друга, може би точно това е причината да имам толкова налудничави блянове. Сърце, което обича двама, живот- несподелен с нито един.

на заспиване

Мисля си за теб. Съзнанието ми се размива в страната на сънищата, но ти изплуваш. Дали си мисля за теб, защото ти си мислиш за мен или пък ти ще се сетиш, в твоята ранна утрин, за мен. Мислите предизвикват ли се едни други или факта, че ни дели четвърт планета, е достатъчен да ги заглуши. Ако съзнанията ни са били така свързани, макар и само за миг от  вечността на времето, запазват ли те способността си да комуникират дори на хиляди километри? Реших да не разчитам на подобни догадки и ти пратих писмо, но се съмнявам, че с Български пощи може би предния метод е по-сигурен.

 Чувствам се като затворена кошута. Съзнанието ми премигва и отново се нося из свободата на степите, но после отново съм тук и се чувствам в капан. Съзидателната ми енергия е изчезнала и изисква усилие на волята да творя. Трудна работа като уж професията ми се води творческа.

Времето лети, а аз не взимам решението, което се налага да направя, а само мечтая да избягам. Къде и аз не знам, но е далеч. Понякога това далеч е при теб, особено когато клепките ми се спускат, реалността се размива и тръгвам към сънища, които на сутринта не помня. Действителността, обаче е друга. Ти си хубав блян като за преди сън, но пълна невъзможност погледнато практически. Довиждане хубав спомен мой. Все още се усмихвам, когато ме навестиш някъде там на границата на осъзнатото.

А какво има там?

Великолепен ден, в прекрасна  компания и в крайна сметка чудесна светлина за снимки. Май портретните снимки ще ми станат най - любими вече.

Хартията

Снимка: Thinkstock

 От две седмици мисля как трябва да ти пиша, но не какво да е, а пълнокръвно писмо. Обещах. Оправдавам се пред себе си, че нямам листа за писма, а искам хартията да е приятна на пипане. Искам поне непряко да ме докосваш с удоволствие. 

 Първо мислех да ти пиша за циганското лято и колко го обичам . За топлата есен и ярките багри, които плъзват по короните на дърветата. Заваля. Цяла седмица вече и музата ми секна.

 После исках да ти пиша за онова топло, солено и прекрасно море. За тюркоазения му цвят и рибките, които плуват досами брега, в чистата вода. За следобеда ми на лодката и прекрасната учителка, която срещнах там. Всеки би бил щастлив да има такава, дано са повече като нея.

 Но сега ме обхвана отново онзи страх, който ме смразява отвътре. Точно в този момент имам егоистичната необходимост да върнеш слънцето в душата ми, както правиш с всеки наш разговор. Обстоятелствата не го позволяват, за това ще мисля за теб и ще се усмихвам на спомена.

 Знам, че и на теб не ти е леко сега и няма да те занимавам с незначителните си проблеми. Искам да ти донеса красота. Спокойствие. Усмивка. Искам хартията да гали пръстите ти, думите да потекат като мед по душата ти и частица от мен да прелети цялото това разстояние и да те прегърне.

 Дано някога пътищата ни отново се пресекат, а до тогава трябва да я намеря тази хартия.