на заспиване

Мисля си за теб. Съзнанието ми се размива в страната на сънищата, но ти изплуваш. Дали си мисля за теб, защото ти си мислиш за мен или пък ти ще се сетиш, в твоята ранна утрин, за мен. Мислите предизвикват ли се едни други или факта, че ни дели четвърт планета, е достатъчен да ги заглуши. Ако съзнанията ни са били така свързани, макар и само за миг от  вечността на времето, запазват ли те способността си да комуникират дори на хиляди километри? Реших да не разчитам на подобни догадки и ти пратих писмо, но се съмнявам, че с Български пощи може би предния метод е по-сигурен.

 Чувствам се като затворена кошута. Съзнанието ми премигва и отново се нося из свободата на степите, но после отново съм тук и се чувствам в капан. Съзидателната ми енергия е изчезнала и изисква усилие на волята да творя. Трудна работа като уж професията ми се води творческа.

Времето лети, а аз не взимам решението, което се налага да направя, а само мечтая да избягам. Къде и аз не знам, но е далеч. Понякога това далеч е при теб, особено когато клепките ми се спускат, реалността се размива и тръгвам към сънища, които на сутринта не помня. Действителността, обаче е друга. Ти си хубав блян като за преди сън, но пълна невъзможност погледнато практически. Довиждане хубав спомен мой. Все още се усмихвам, когато ме навестиш някъде там на границата на осъзнатото.

А какво има там?

Великолепен ден, в прекрасна  компания и в крайна сметка чудесна светлина за снимки. Май портретните снимки ще ми станат най - любими вече.

Хартията

Снимка: Thinkstock

 От две седмици мисля как трябва да ти пиша, но не какво да е, а пълнокръвно писмо. Обещах. Оправдавам се пред себе си, че нямам листа за писма, а искам хартията да е приятна на пипане. Искам поне непряко да ме докосваш с удоволствие. 

 Първо мислех да ти пиша за циганското лято и колко го обичам . За топлата есен и ярките багри, които плъзват по короните на дърветата. Заваля. Цяла седмица вече и музата ми секна.

 После исках да ти пиша за онова топло, солено и прекрасно море. За тюркоазения му цвят и рибките, които плуват досами брега, в чистата вода. За следобеда ми на лодката и прекрасната учителка, която срещнах там. Всеки би бил щастлив да има такава, дано са повече като нея.

 Но сега ме обхвана отново онзи страх, който ме смразява отвътре. Точно в този момент имам егоистичната необходимост да върнеш слънцето в душата ми, както правиш с всеки наш разговор. Обстоятелствата не го позволяват, за това ще мисля за теб и ще се усмихвам на спомена.

 Знам, че и на теб не ти е леко сега и няма да те занимавам с незначителните си проблеми. Искам да ти донеса красота. Спокойствие. Усмивка. Искам хартията да гали пръстите ти, думите да потекат като мед по душата ти и частица от мен да прелети цялото това разстояние и да те прегърне.

 Дано някога пътищата ни отново се пресекат, а до тогава трябва да я намеря тази хартия.

Близост

by supergrass

Странно нещо е близостта. Въобще не е обвързана с физическото разстояние между хората. Как е възможно да чувствам толкова близко човек на 8 300 км, а този, с когото ни разделят само няколко слоя епителни клетки, да се усеща на океани разстояние. Как отдаваме тялото си с такава лекота, а душата си крием зад високи стени, в тъмните кътчета на съзнанието си.

Още чакам някой тук и сега, който да ме прозре и обикне. Човек, който да обедини в едно близостта с физическото местоположение. 

Дали не съм наивна?

ръце

ръце, мъжки ръце. това ми трябва сега. да ме утешат, да ме приласкаят, да ме прегърнат. все още се чудя кой би издържал да ме гушка половин час. май няма кого да помоля за това. такава прегръдка има последици. такава прегръдка руши бариери. такава прегръдка свързва души. а никой не би се отказал лесно от собствените си стени.

Ти си

вдъх в косите ми
целувка по челото ми
прегръдка откъм гърба ми

слънцето на моя изток
полъх на надежда
безценна обреченост

душата ми отразена в твоята
уюта на непознатото познато
прозрял ме до съвършенство

Своя

Все още не съм се научила да бъда напълно своя, макар вече да мога да говоря за теб без да ме боли до ядрото на същността ми. Въпреки това ме е страх да те видя дори на снимка.
Свежият повей на изтока успя да вдъхне надежда, че отново мога да се дефинирам без ти да си в картинката, но сега ми липсват двама едновременно. Преди смятах това за невъзможно.
Поне отново повярвах в собствената си прекрасност и мога да се усмихвам без скрита тъга в погледа, а това е гигантска стъпка в правилната посока.
Колко време ще трае това възстановяване - не зная.

404

автор

Какво да я правя тази любов ... безадресна.
Колко време й трябва, за да отшуми, да потъне в миналото. Мислех, че ще е за цял живот, а сега сякаш я пускам в бездънна яма и нищо не се появява в отговор. Само една тишина, даже не тишина, а липса. Единственото, което я запълва е тъпата  болка извираща отвътре и обсебваща съзнанието ми при всеки спомен. А когато си прекарал толкова много време с някого, това се случва прекалено често. Повече от половината песни и филми са напълно негледаеми в момента или след това ми иде да си изплача душата.
Остава ми да се надявам, че е за добро и щом не е станало, значи не е било писано. Нали така казват ...

P.S. Error 404
       love not found

А можеше да бъде...