Седя и просто изпускам емоции във вселената. Не показно или особено енергично, а леко ги оставям да се разтворят в етъра като капка боя пусната във водатa.
Срещнеш ли сродна душа е трудно да побереш цялата енергия, която протича помежду ви. Възможно ли е един разговор да те развълнува толкова, че да не можеш да правиш друго, а само да седиш и развиваш невидимите нишки на цялото си съзнание протегнати към друго същество.
Мина повече от година. Казваш, че пет, та дори десет няма да имат значение, а аз ти вярвам попивайки всяка дума и с последната поричка на кожата си. Мислех, че съм те преживяла, че си останал само прекрасния спомен, който се предполагаше да бъдеш, но умирам от желание да те докосна пак. Искам емоциите, които в момента изпускам в йоносферата, с надеждата да те стигнат по някакъв начин, да протекат отново през пръстите ни. За пореден път да усетя реакцията между същностите ни, съживила душата ми през онази зима.
За съжаление далечният любовник винаги е по-желан от този, който може да бъде реален и истински.
