Какво правиш, ако осъзнаеш как човека, с когото си мислил, че ще прекараш старините си, има друга представа за бъдещето ви. Ти може да нямаш точна идея за въпросното бъдеще, но всичко, което той иска, някак противоречи с това, което си. Как се прави компромис като нещо дълбоко в теб крещи, че го убиват. Накрая излиза, че за да има "вас" трябва да се отказваш от важни за теб неща. След всяко условие, изискване и компромис, след всяка отстъпка от себе си, душата ти се чувства все повече в плен зад невидими решетки. Увещаваш се, че това не е вярно, че го правиш, за да сте щастливи заедно, че винаги това си искала, но изведнъж осъзнаваш, че са минали месеци без да можеш да си спомниш две щастливи седмици поред. А някога минаваха месеци на пълно щастие.
Душевният мир някак ти се изплъзва. Мълчиш повече, мислиш повече, а се усмихваш по-малко. Чудиш се къде е проблема, а такъв няма. Просто се разминавате. Неговата приказка не е твоята. Виждаш го все по-ясно с всяка изминала седмица, а сърцето ти трупа мъка. Животът обаче не е склонен да дава отсрочки и няма как да се правиш, че всичко е наред за дълго.
Приказки, които не са споделени нямат щастлив край.
... а накрая пак аз ще съм лошата.
