Мерси :)

За лилавите пухове

Като дойдох в Полша установих с голямо удоволствие, че тук нямат хлебарки. Чисто спретнато общежитие с жълти стени, какво повече може да иска човек. Но, винаги има по едно такова "но", се натъкнах на нова домашна напаст - лилавите пухове. Те дебнат от всеки ъгъл и няма значение колко пъти си мел, винаги се появяват отнякъде и ти налазват чорапите. Няма отърване. Днес обаче минаха всякакви граници. Бяха ми останали само 3 бисквитки, които възнамерявах сладко сладко да изям с чаша мляко за вечеря. Само секунда разсейване доведе до непоправимото - изпуснах едната. Ужас. Горката, малка, вкусна бисквитка, когато се наведох, тя вече беше налазена цялата от лилавите пухове. Беше толкова тъжна гледка, но нямах друг избор освен да я изхвърля. :( Пак ще помета като един вид отмъщение, но сигурно ще е безсмислено. Лилавите пухове са безмилостни и винаги се връщат. Идея си нямам и откъде идват, при условие, че единствения възможен източник са двете одяла, който са по скоро кафяво-червено-жълти отколкото лилави.

П. П. Днес Звездичката ме номинира за Блог на деня и ако искате може да ме подкрепите тук. :)

снимка: Kikariz

Слънце, ела, ела слънце (работно заглавие)

Когато идвах в Полша се опитах да се подготвя психически и доколкото успях и с дрехи за факта, че тук ще е студено, но бях пропуснала друг факт свързан с по-северното разположение на тази страна. Зимата слънцето тук е лукс. Просто липсва. През деня е мрачно, за

7-8 часа, колкото да се каже, че е било светло и в 4 следобед вече е нощ. Не се смрачава тогава, а просто става нощ, все едно е поне 9-10 вечерта. Наистина потискащо време. За това реших да напиша тази статия и да се опитам да извикам слънцето. Това е моят молебен за слънце.

Обичам слънцето, особено зимата и есента. Когато се прокрадва между листата на дърветата и прави цветовете им още по-топли. Жълтото и червеното в короните им започва да пламти. Света е шарен и красив.

Едно от най-прекрасните усещания на света е слънцето върху кожата ти в студен ден. Обливате една топлота. Дори и да е студено навън, застанеш ли на някое закътано слънчево място света става по-хубав. В такива моменти искам само да затворя очи и да попивам всеки слънчев лъч. Няма по-сладка дрямка от тази на слънце, когато навън е студено. Искам да се препичам като котка и леко да махам с опашка.

Толкова ми липсва слънцето и толкова се зарадвах като се показа преди два дена , но за съжаление за не повече от половин час. Днес цял ден на ум си повтарям как искам слънце и колко е хубаво то. Чак ми се исках да знаех някоя мантра по този повод, но поради на липсата на такава ще пробвам така:

ЕЛА СЛЪНЦЕ, ЕЛА, ИЗГРЕЙ ДА ТИ СЕ ПОРАДВАМЕ СЛЪНЦЕ, ЕЛА

П.П. Ще ми се наложи да намеря нещо по-смислено май.

снимки: ElifKarakoc, everestelle

Изненадка с благодарност

Преди няколко дена четох интервютата, които Baby беше правила до сега заедно с Лудия Шапкар. Тъкмо се чудех кога ще излезе следващото и о изненада, оказах се следващият гост поканен на чаша чай в тази интересна компания. Разбира се, както винаги, улисана в приятния разговор, окъснях и не успях веднага след излизането на интервюто ми, да пусна тази статия, с която искам да изкажа благодарности. Това момиче ме познава на ниво реакции, както казах веднага след като прочетох прекрасното въведение, което е написала за мен. ;) Въпросите на Baby и отговорите, които даде моята нескромна личност, можете да видите тук.

снимка: Kan-Ryukai

50

И така вече си имам 50 последователя и този път, за разлика от момента, в който проимах 40, мисля да го отбележа, а не да се усетя чак след като е минало заветното кръгло число. Поне се успокоих, че блогът ми не е чак толкова хмм ... "кух". Точно днес прочетох една статия за това какво трябва да ти покаже , че блога ти не е много стойностен и трябва да пишеш по-хубави работи вътре: 20 начина да познаете дали блогът ви бие на кухо (част първа).

• Ако не друго не се смятам за толкова велик писател, но по другите категории си горя.
• Блогът ми си е от самото начало личен дневник и не смятам да го превръщам в нещо като списание.
• И коментарите не са от най - често срещаните неща вътре, с няколко приятни изключения, но тъй като е личен дневник, не смятам и за такава необходимост да ги има.
• Така и не си сложих Google Analytics и тъна в блажено неведение колко време остават хората в блога ми , може и да е под 2 минути. То имам постове, които са само от по една снимка и е малко трудно да се задържиш цели 2 минути на нея, но все пак.
• За съжаление май и статиите си ги пиша за максимум час, но никога не съм засичала време и не съм сигурна и по този пункт.

В крайна сметка като се замисля то и идеята да си имам блог никога не е била в това да ме четат много хора или да изкарвам пари от него, за да са ми необходими голям брой уникални посещения. Направих го за себе си, за да пиша моите си неща и да споделям моите си снимки. Все пак не мога да отрека, че всеки нов читател ме радва искрено и ме кара да се усмихна.

А може да се окажа и една щастливо самозаблуждаваща се лейка. Поне да съм от детските - шарена и с картинки. :)

Сън

И ето аз пак съм тук. Отново реалността ме обгърна. Съня отмина. Или може би онова беше истината, а сега е само илюзия. Запълване на времето с поредица от събития, изграждащи ежедневието ми. Съня свърши и сега отново чакам да дойде. Да вляза в този магически свят, където съм спокойна и щастлива, както не съм била от много години.

Времето премина като миг, като дъх, като полъх от женски парфюм. Уханието те изпълва, завзема света ти за секунда и вече го няма. Сладко е, красиво е и нетрайно като роса върху цветни листчета.

Започна нереално. Събуждане в ранни зори. Чаша "Earl Grey" с няколко капки мляко. пуснали своята мъгла в топлата течност. Гальовното докосване на първите слънчеви лъчи през прозореца на влака. Ритмичното му поклащане. Червените пейки. Преглед на "Newsweek". Толкова необичайно за мен, но трябваше да запълня тези последни часове на тръпнещо очакване. Друг град. Чужда държава. Последни минути.

И ето съня започна. Меко докосване. Топла прегръдка. Жадувани устни. Щастие. Дните минават неусетно.

Сънят свършва. Не искам да се събуждам. Последни часове в прегръдките му. Реалността пропива през затворените ми клепки. Не искам. Казва ми, че винаги ми се спи, когато се разделяме. Просто не искам съня да свършва. Не искам пак да съм далече от обятията му. Не искам ежедневието да е очакване на следващото пътуване до царството на Морфей. Предпочитам да съм мъркащо коте в съня си, махащо с опашка.

Отново очакване. Само мислите ми остават с теб.

снимка: PointsUnderneath

Фестивала на светлините в Берлин

Тази година имах късмета да посетя Фестивала на светлините в Берлин, който се проведе от 13-ти до 24-ти октомври. Самия фестивал е прекрасен и привлича изключителен брой туристи, а да не говорим, че не бях виждала толкова много фотографи да щъкат из улиците на който и да било друг град. Не знам какво повече да кажа за това ще ви покажа моите снимки. За съжаление статива ми си остана в България, но пак се получиха сравнително сносно имайки предвид обстоятелствата.

Познан

След като успях малко да се ориентирам в Полша, Торун и университета ми дойде и времето за малко пътувания - кратки, бързи и приятни. Първо отскочих до Познан, само на два часа и нещо от Торун с влак. Града е чудесен и има доста за разглеждане, но аз лично посетих археологическият музей, оранжерията и зоологическата градина. Нагледах се на животни и растения през този уикенд.

Сграда на главната улица, която ми се стори симпатична.

Стара фабрика, която е реформирана и превърната в доста красив мол.


Оранжерията в Познан, която създаваше усещането за истинска джунгла.


Тези двама симпатяги са Добри и Добра, папагали Ара живеещи в оранжерията.


Главният площад на старият град.


Символа на Познан - два биещи се козела които се показват на часовниковата кула в центъра, точно в 12 на обед.


Група мръзнещи фламинга в зоологическата градина.


Полският бизон, който се казва зубър.

Къщата на слоновете.

Също така и ядох и в гръцки и арабски ресторант, докато бях в Познан, което беше леко странно като се има предвид, че все пак съм в Полша.

Губя теб или губя себе си

И ето пак стигнах до момента, в който отново усещам, че губя себе си. Цялата ми свобода, контактност и интереси. Не мога да се позная и се опитвам отново да се върна към същността си, но все по-безуспешно. Хората, които са моя пристан, са далеч от мен и единственото, което ми остава, е да мисля.

Липсват ми плюшените ми играчки и Южен. Този, който е бдял над съня ми и е попивал сълзите ми. Колко безсънни нощи сме изкарали заедно. Поне от седмица имам непреодолима нужда да го гушна.

Жертвам свободата си доброволно и това не ми тежи, докато в един момент не се огледам и не се окажа сама. Сама съм се отдръпнала от света и той се е отдръпнал от мен. Живота постепенно се затваря в главата ми.

Отново започвам да бродя по улиците и да гледам нещата през изкривената призма на собствените ми възприятия. Ето там, на онзи перваз, седи черна котка с изумрудени очи и гледа гълъбите на стрехата. Аз спирам, поглеждам я, а тя отвръща на погледа ми само за миг. Знае, че я гледам. Минава едно сладко момиченце с руси къдрички и сини очички и се провиква радостно "здравей котко", секунди преди да се изгуби в близкия вход.

Ставам все по-вглъбена и умислена и сънувам. Откакто съм в Полша не спирам да сънувам, дори и във влака през бързата дрямка между гарите. Сънищата ми са винаги странни и почти реални, но като част от един паралелен свят с други събития, но еднакви персонажи.

И ето той е там. Изпълва мислите ми, деня ми, сънищата ми. Усещам как моята битка да се върна към себе си и да се преборя със страховете ми го прави нещастен. И аз съм нещастна понеже не мога да го гледам тъжен. Отново аз трябва да съм силната, отново аз трябва да се съобразявам, отново аз бъркам. Имам чувството, че го губя, защото той мисли, че ме губи. Възможно ли е. Усещам как спомена от докосването ми изстива в него.

Не знам дали искам да съм слаба или силна. Знам само, че отново съм открила сърцето си за някой и ме е страх, че пак ще се наложи да прекратя всичко със сила. Мислите ми летят и не могат да намерят спокойствие. Дали, за да не загуба себе си, трябва да изгубя него. А може би това не зависи от мен. Може би вече е късно.

Сърцето ми се е свило в полуосъзнато очакване на удара, който е все още само смътно усещане във въздуха. То ще оцелее - винаги оцелява...

снимка: my-bohemian-spirit

Кабинетът на доктор Калигари

Тази седмица имах удоволствието да ида на нямо кино с жива музика, която се състоеше от барабани, кавал, пиано и вокален съпровод. Филма беше "Кабинетът на доктор Калигари". Ето какво пише Уикипедия за филма: " Das Cabinet des Dr. Caligari" е германски ням филм от 1920 година с режисьор Роберт Вине, сценарист Карл Майер и Ханс Яновиц. Това е един от най-ранните, най-значими и артистични филми на германското експресионистично кино.

Филмът се отличава с нарисуван декор, прекалено усилен грим и крайна "театралност". Доктор Калигари показва през деня на панаира в малко градче един сомнамбул, на когото нощем внушава чрез хипноза да избива жителите. В главните роли са Вернер Краус, Лил Даговер, Конрад Вайд.

Но аз смятам да ви разкажа как аз видях и усетих този филм. Първо трябва да кажа, че имах известна езикова бариера, тъй като той е немски филм и превода му беше с полски субтитри поради простичкият факт, че съм в Полша. Познанията ми от двата езика са толкова бегли, че повече си фантазирах какво "казват" актьорите, отколкото всъщност да прочета.

Самото усещане от живата музика прави филма много по-въздействащ и внася много по-различно усещане и доза истинност в историята. Филма създаваше усещане, че гледаш пиеса или на моменти все едно гледаш през ключалката и виждаш някакъв странен и чуден свят с изкривена перспектива и странни хора.

В филма се разказва за доктор Калигари, който показва един сомнамбул на градския панаир като гадател на бъдещето, а през нощта го подтиква да избива гражданите. Но в крайна сметка се оказа, че цялата история е измислена и разказана от един от пациентите в лудница, който е дал нова роля на обитателите на учреждението.

Не успях съвсем да разбера филма, но самото изживяване беше наистина обогатяващо за мен.

Торун

Поради редица проблеми, които имах с интернета, които все още не са напълно решени, нямах и възможност да пиша особено за впечатленията ми от Торун. Мина първата седмица от пребиваването ми тук, по известна като Orientational Week. Е ориентираха ни и аз се възползвах от хубавото време и излязох да поснимам и сега мисля да споделя част от снимките с вас.

Университетът ми или поне ректората, наричан още Кубчето на Рубик от местните и Аулата срещу него.

Моето общежитие, много спретнато и чистичко, но за съжаление нямам врата на банята (не ме питайте защо, още не мога да го проумея).

Най-известното място в Торун - статуята на Николай Коперник, който е роден тук и основното място, където се уговарят срещите в града.

Rynek storomiejski - старото кметство, статуята на Коперник е пред него.

Символа на града, над входа на старото кметство.

Фонтана на Рафтер. Легендата разказва, че когато в Торун имало напаст от жаби, един свирач на цигулка омагьосал жабите с музиката си и ги извел от града.

Artus Hall

Пред нея има 17 меденки вградени в паважа. Торун е известен със своите меденки, които трябва да отбележа наистина са много вкусни.

Наклонената кула на Торун. Изместена е 1,4 м спрямо основата. Легендата за нея е, че са я строили двама братя, които са били скарани и не са гледали какво прави другия за това е наклонена.

Този толкова симпатичен дракон е пазителя на реката и точно на това място се смята, че минава границата между стария и новия град.

Висла, която минава през Торун, въпреки че самият град се намира повече на единия й бряг.

Втората най-известна статуя в града тази на кученцето, чакащо господаря си, който е бил известен карикатурист, завършил тукашния университет, но за съжаление името ми убягва сега. Точно срещу нея е и улицата с магазинчетата, където се продава кебап.

И за накрая, едно място на главната улица в стария град, което ме очарова. Този град наистина си заслужава да се разгледа по-подробно, но аз ви показах само част от него, която сметнах за по-важна. За повече - елате в Торун.

Дръж се Полша ида

Вижте по-голяма карта

Днес това седи на настроението ми на скайп, защото и днес заминавам за Полша. Много се вълнувам какво ли ще е там, но си

мисля, че ще е супер интересно. Отивам като Еразъм студент за 5 месеца да уча в университета "Николай Коперник" в Торун, Полша, който е най-големия университет за северната част на страната. Самият университет е основан 1945 г. и е една от най-големите академични институции в Полша с общо 14 части, 54 фаkултета и 40 000 студента. Аз ще уча във Факултета по Приложни изкуства, който е по-стар и от самия университет. Историята на факултета започва през XVIII век в Литва, от където се премества в Торун, родният град на Николай Коперник, след Втората Световна Война.

Обичка

Може да е заради обичта ми към ягодите, но това са едни от най-страхотните обички, които съм виждала.

Мечти или просто размисли

Тази статия я отбягвах почти седмица, все си измислях оправдания, но днес ще седна да я напиша. Nezzo ме помоли да опиша мечтите си. Всичко чудесно, но аз лично идея си нямам какви са те. В главата ми се въртят някой мисли по въпроса, но не и истински мечти - такива, които къта и се стреми към тях.

Може би най-голямата ми мечта е просто да бъда щастлива, а препятствията, които срещам в живота да са горе-долу лесно преодолими. Доста обща и някак не точно това, което се очаква да кажа като ме питат за мечтите ми, но на кого би му потрябвало нещо друго. Все пак бих ви разказала няколко сценария, които изскачат в главата ми, когато ми кажат мечтай въпреки, че не се стремя особено към нито един от тях:

Фотографията винаги ме е очаровала и запленявала и понякога съм си мислела как ще завърша някъде тази специалност, ще си отворя едно студио и ще се зарина с всички онези джаджи и техника, които са ми толкова интересни. Дали бих го направила в действителност? Съмнявам се, най много да посетя някой и друг курс.

Околосветско пътешествие може би. Откриваш нови хоризонти, страни, обичаи. Невероятно много възможности за снимки и събиране на емоции - ето това се казва мечта, нали и съм сигурна, че много хора я споделят. Дали ще го осъществя? След години може би, но би било едно приятно стечение на обстоятелствата, а не реално постигната цел.

И една почти осъществима мечта или просто заблудата на един студент. Да си отворим малко архитектуно ателие с група приятели състуденти и да правим най-откачените проекти и да се забавляваме докато работим. Архитектурата е много творческа професия и наистина човек може да се забавлява искрено, проектирайки всякакви чудесии, но се съмнявам, че това би било възможно, особено в криза. Дано поне тя мине до завършването ми.

Сега остава и да кажа трима, които да споделят мечтите си, но идея си нямам кои да са те. Всички, за които се сещам от раз са заети вече. Започвам с Disenchanted определено ми харесва как пише тази госпожица и ми е интересно какво ще напише, ако го види де. Следва най-любимото ми лилавоооо ...purple... - толкова ми липсваш, че просто не е истина дори като ходя из София има нещо сбъркано като не си до мен. И разбира се Baby, с която е мнооого добре да се видя преди да замина, че срамота иначе. Последните две са поканени и от Nezzo, но нямаше как и аз да не ги поканя. :))

Подарък от Nezzo

И така имам си подарък, книжка, от Nezzo. The black book. Книгата изглежда наистина интересна и за това и исках да я получа, но още преди да съм я разгърнала много ме зарадва. Сладкия Джери заспал на опаковката, устроумното листче сочещо посланието и самото послания написано с молив на черната корица. Трудно, го прочетох, но беше толкова хубаво, че го препрочетох няколко пъти. Благодаря ти Nezzo искрено и от сърце.

P.S. Тази публикация трябваше да е само от снимки, но след като пак имам фотоапарат, той беше без батерия и с последните му сили направих няколко снимки.