Ултимативно

Любовта може да е крайна, силна, изпепеляваща. Макар да се смята, че тя е най-висша благодел, че пречиства, че те кара да слагаш другия пред себе си, в много случаи тя е ултимативна. Избери мен или него/нея, направи това или ще ме изгубиш за винаги, любовта или работата. Любовта обича ултимати и се привлича от тях като молец от пламък. Също както малкото крилото същество и тя изгаря в тях. Любов без компромис не може да просъществува дълго, колкото и силна да е. Тя обаче винаги смята, че ще спечели. Дори да я оставят на второ място, тя ще е там и цял живот ще ти нашепва, че си направил грешния избор. А той никога не е лесен. Винаги ще е между две много скъпи ти неща и ще те боли много каквото и да предпочетеш. 

Понякога така ми се иска да можех да се върна предния check point. Но това не е игра и няма единствен верен път, а изборите ни правят това, което сме.

Черни мисли

Четох за едни "коне" и едни чужди животи и взаимоотношения.
 Интересно е как някой толкова далече, през няколко царства и господарства, през долини и планини изживява подобен емоционален срив на моя. Четях буквичките и някак си мислите, трупани с месеци, се материализираха в тези чужди думи и преживявания. Оказва се много по-мъчително, когато хората странят от теб бездействено. Събират се без теб, не ти звънят, не отговарят на празнични СМС-си и понякога ти се струва, че ти отговарят с досада и по задължение, скрили са се от теб в социалните мрежи, не връщат пропуснати обаждания. Не е като да е имало огромен скандал и да знаеш точно с какво и защо са се сринали нещата. Вече започна да ми омръзва аз да давам обяснения и извинения защо някой, с когото се водим близки, някак си е забравил да ме покани някъде. Ако не ви се е случвало усещането е като шамар през сърцето. Друга "приятна" тръпка е да ти кажат: "мерси, че ме покани, но аз ще ида на чуждо събиране (нищо, че не са ме поканили още)."
 Иначе всичко уж е наред, още ти се усмихват даже излизате понякога. Наистина хиляди пъти по-рядко от преди, но се случва. Тогава си мислиш наистина ли има проблем или това е просто страничен ефект на ПМС-а.
 От два дни седя и си мисля как в рамките на една година успях да скъсам толкова много, пък и дългогодишни взаимоотношения. Вярно е направих грешки, но не са ли за това приятелите - да ги прощават. А те толкова големи ли са наистина?
 Все още не съм загубила надежда да спася тези връзки, но все повече се замислям, че и аз мъкна едни "умрели коне".

Лудница в аквариум

снимка от тук

Какво се случва ако събереш параноичен гризач, в ролята бяла мишчица и муден представител на семейство Зайцеви - заспал декоративен заек? Резултатът е лудница в аквариум и перфектни условия за странно диагонално оплешивяване по гърба на зайчето на стари години. 

Случката се разви в малък зоомагазин в едно кьоше в голям софийски мол. Поради липсата на достатъчно аквариуми за излагане на животинките бяха направили странен компромис. В едно  не много голямо пространство бяха затворили кафяв заек и три обикновени бели мишлета. Разпределението на дейностите беше следното:

Мишле номер едно тъпчеше някакви гранули в далечния ъгъл на рафта.

На преден план разпънат в цялата си дължина спеше или поне се опитваше заекът, а в ъгъла до него спеше кротко второто мишле.

Най - интересно беше третото, което се беше побъркало тотално и съсипваше и без това не много приятния живот на останалите съкилийници. Обикаляше в кръг като траекторията му преминаваше през купчината храна, главата на второто мишле и по диагонал през гърба на заека. Аз лично го наблюдавах само 2-3 минути. Не знам от колко време се е повтаряла тази обиколка, но мишокът беше успял да направи пътека в козината на прекалено търпеливия зайцев представител.

В друг по-голям аквариум положението не беше много по-добро за един малък златист кокершпаниол, който беше обявен за възглавница от останалите две кученца. Горкият мъник си смени позицията няколко пъти, но останалите го изчакваха да се унесе и веднага се накачулваха върху него.

Обожавам да гледам малките пухчовци на снимки, още повече на живо, но дали това е най-удачния вариант за продажбата им. Още няколко аквариума или просто по-малко животинки в тях нямаше да намали по никакъв начин интереса към магазина, а щеше доста да подобри пребиваването им.

Силата на смехотивизма: Сърджа Попович на TEDxBG

Гледайки събитията в последно време се сетих за презентазията на един истински консултант за революции- Сърджа Попович и как хумора е най- ефективен срещу всякакви диктатури:

Сбъркано

снимка: pinkpolkadots-bhr

Колко е странен животът, преди малко повече от година ме беше страх, че ще изгубя себе си или него, а какво се оказа всъщност - изоставих се заради него и се наложи да го изоставя. Тогава сърцето ми тръпнеше в очакване на удара, а сега го помляха без предупреждение. Даже не беше лично, а една машина почти по случайност ми разкри каква глупачка съм. 

Вътре в мен е счупено и всичко изглежда сбъркано. Времето е прекрасно - топло, слънчево, а аз ходя през парка  сама и се чувствам все едно е лято. Свалих връхните си дрехи и тръгнах само по риза. Около мен хората седяха на пейките, които едвам се подават от снега по двойки. Трябваше и аз така да се радвам на слънцето, трябваше и мен да ме обичат. Вместо това крача и слушам пуснала на високоговорител това. Главата ми е някак пазна и я усещам нагнетена от мисли. В очите на минувачите чета недоумението то държанието ми. Погледнах една жена в дебело палто и се зачудих как въобще издържа в тази жега. 

Започнах да се търся. Огледах се в една витрина и не се познах. Тази жена в риза коя е? Спретната, подредена и без искри в очите. Как въобще допуснах да се стигне до тук? 

Трудно ще дам отново любовта си някому в същия чист вид. Съмнявам се, че въобще някой я заслужава. Най-голямата заблуда е да смяташ, че колкото повече се грижиш за някого, толкова повече и той ще се грижи за теб.

Влюбености

снимка: chuinny

Дойде така нареченият месец на любовта, а утре е кулминацията му. Светът се изпълни със сърца, мечета и сладострасно се черви от всяка витрина и това е само заради един католически празник, който е изкуствено привнесен в родната ни страна.

 Като бях малка нямаше такова нещо, но още помня как дядо ми се подготвяше да иде да подреже лозята на Трифонзарезан с приятелите му и изкарваше целият ден там. Всички бяха някакси въодушевени тогава, макар да не разбирах защо. Ето това е истински празник - щастие на сурови буци и тънки вейки. А сега св. Валентин е по-скоро причина за масова депресия, защото не всеки изпълнява главното му условие - да е щастливо влюбен. Разбираемо, имайки предвид, че в днешно време това е толкова трудно. Цяла индустрия се занимава с печатане на всякакви книги по темата, пък и предполагам с това си изкарват прехраната доста психоаналитици.

 Но нека загърбим социално наложените догми за валентинки, пухчета и плюшени играчки. Все повече се замислям какво значи да си влюбен. Дали някой сладкиш с панделка значи повече от това да станеш няколко минути по-рано, за да нагушкаш любимото същество преди работа. Съмнявам се. Или пък чаша червено вино на свещи носи по-голям заряд от парещ чай споделен някъде на топло след дълга разходка в щипещият студ. Не вярвам, че и отпечатаното "I love you"  на картичка има някакво значение, ако не можеш да го прочетеш в очите отсреща. 

 Винаги съм обичала неконвеционално и без особена показност. Често даже ме обвиняват, че не съм истински влюбена. Въпреки това, за мен не е важно целият свят да разбере кого обичам, а само пазителят на сърцето ми да е сигурен в любовта ми. А то трябва да се пази добре, защото е крехко като ален полски мак.

 P.S.  Дано все пак утре ви е леко на сърцето, дори да не е заради разни пърхащи неща в коремната област.

Единственото решение

Случвало ли ви се е да ви пренебрегнат заради игра?
Не сте се виждали няколко дни и той сяда да играе на компютъра. Точно в момента си мисля, че това е единственото решение:

Като счупено стъкло

снимка от тук

Стъклото е гладко, подредено, прозрачно. Понякога даже не забелязваме, че е там, точно както правим и с живота ни. Битието ни на моменти е толкова
придвидимо, че забравяме да живеем истински, че можем да оформим това стъкло в прекрасна красива фигура или блистящ кристал.

Понякога обаче забравяме и колко крехък може да бъде живота, точно както и съклото. Може да го подлагаш на изключителни натоварвания и натиск, но само един удар и вече е на парчета. Счупено. Всяко парченце запазено в спомените  на тези, които са ни познавали, отразявайки различна  част от картината на изминатият път.

Точно тези късчета, подредени отново, оформят границата между живота и смърта и са най-подходящи за тази сграда на прехода - Трауният дом.

Казусът за Коледа, подаръците и дядото

Утре е  първият от трите дни на Коледа. Всички се прибират за Бъдни вечер при близките и роднините си, а най-малките с нетърпение чакат да дойде добрият старец и да донесе подаръците. Като бях съвсем мъничка бях убедена, че има дядо Коледа, защото родителите ми трябваше да са луди да ми купят такива подаръци. На това ми съждение мама ми отговори "а може и да не сме много наред, откъде знаеш?". Късметлийка съм с такива родители.

А какво всъщност представлява дядо Мраз или след промените дядо Коледа?

Някой казват, че образа му е създаден от Кока Кола за рекламите си, но мита за Добрият старец е по-стар и до колкото знам тръгва от Св. Николай. Светецът е живял в сегашна Турция и е раздал цялото си богатство на бедните в края на живота си. В Западна Европа все още той раздава подаръците. За мен, когато пораснеш  дядо Коледа се превръща в желанието да подарим, в грижата  за другия, в това да изберем най-подходящия подарък. Вълшебството се крие в това да изпечеш сладкиш специално за някого; да си залепиш опаковката на подаръците с брашнено лепило, защото нямаш никакво; да се въртиш цял ден около печката, за да сготвиш вкусна вечеря за роднините ти на Бъдни вечер. Коледа е в споделянето и в събирането заедно, а дали в червеният костюм ще е някоя митична фигура или собственият ти дядо, вълшебството си остава.

П. П. Аз съвсем скромно ще си пожелая само щастие за мен и хората, които обичам. :)

"Дизайнерски" очила

Тъй като юни месец почти измина без аз въобще да се вясна в блога си, мисля че е крайно

време да публикувам нещо.

Вдъхновението ме озари на форума проведен на Sofia Design Week.

Настаних се и започнах да наблюдавам хората, които изпълваха залата, с неприкрит интерес. Аудиторията беше наистина колоритна и разнообразна, но имаше една повтаряща се черта и това бяха очилата. Явно, ако искаш да докараш подходящия "имидж" за дизайнер, трябва да се снабдиш с точно определен вид очила. Това при условие, че се нуждаеш все пак от въоръжаване на зрението. Видях да влизат в залата поне десетина субекта от мъжки и женски пол с подобни очила. Най - отличителното в тях са черните рамки и широките стъкла с, не знам как точно да ги определя, трапецовидна (?) форма. Очилата явно пасваха на почти всички стилове. Имаше елегантно облечени господа с такива, малки феерични феички със сладки пантофки, да го наречем "стрийт" стил облечени, (тук ще си проличи колко съм скарана с модата) или някаква абсолютно безумна комбинация и единствената пресечна точка между всички изброени си оставаха дебелите черни рамки. Някой от хората определено нямаха подходящото лице за тях или най-малкото се нуждаеха от една идея по-малки такива.

Така че вече знаете, ако искате да изглеждате като дизайнер на място, снабдете с по един чифт. Има и слънчеви очила с подобна форма, а там даже и рамките варират в цветове.

Gil Elvgren

Поради нашумялата кампания с билбордове из цяла София, реших да изместя спектъра на интереса от пластичните операции и силиконовите гърди към изключително симпатичните рисувани момичета на самите реклами. Парадокса тук е, че те са били изцяло естествени и са по-известни като pin-up girls. Самите изображения на билбордовете подозрително много приличат на творчеството на Gil Elvgren. И сами можете да видите приликата между неговите момичета, в ляво и тези от рекламната кампания, в дясно. Ето и малко информация за самия художник:

Gil Elvgren (1914-1980), ще го пиша на английски понеже не съм сигурна как се пише, е роден под името Gillette Elvgren. Той е американски художник на пин-ъп момичета, реклами и илюстрации. Elvgren бил един от по-важните пин-ъп и глемър художник на 20-ти век. Днес той е най-известен със пин-ъп картините си за Brown & Biegelow. Elvgren е завършил Американската Художествена Академия.

Тази е една от най-любимете ми от творбите му. Наистина много ме забавлява, а и интерпретацията в стил кубизъм е чудесна.

Претръпване

Днес се замислих за въздействието върху публиката и съответната реакция. Най-лесния начин да привлечеш вниманието е като се обърнеш към първичните усещания на човека.

В изкуствата понякога прибягват към страха, за да предизвикат емоция. Реакцията на наблюдателя е непосредствена и първична. Животното вътре в теб настръхва и това създава усещане за живец. Желанието за живот винаги се обостря от страха. Но понякога се чудя, не се ли злоупотребява с този инстинкт. В днешно време хората са облъчени от толкова много насилие, кръв и драми от телевизия, кино и всякакви възможни източници, че са претръпнали. Една драма не изглежда толкова истинска вече. Филмите са станали прекалено реалистични. Проливането на кръв в реалността изглежда някак нереално. Не губим ли така част от човечността и съчувствието си.

Сравнение с ужасите пресъздадени на екрана понякога реалността изглежда не достатъчно убедителна. Когато станеш свидетел на трагедия, някъде вътре в теб съвсем скрито се появява въпросчето дали тя не е неубедителна по някакъв странен начин. Къде е зрелището, експлозиите, кръвта. Гледаш новините и сякаш това не е част от твоята действителност. Прилича повече на поредният епизод от драмата/трилъра, който се снима в държавата ти.

А мишчицата вътре в теб се успокоява, че котката е само сценичен ефект...

снимка: Edek

По случай трети март

Честит празник на всички българи.

"Българското национално възраждане е период на обществено-икономически растеж и национална интеграция и еманципиране на Българския народ в Османската империя и формиране на българска нация. То започва през XVIII век, според някои с първата писана българска история на Пайсий Хилендарски, и продължава повече от столетие до Освобождението на България (1878). Това е период на радикални промени във всички сфери на обществено-икономическия, политическия и културния живот."

Това пише в Уикипедия относно Българското възраждане. И тъй като днес е трети март и темата е особено подходяща, бих искала да ви помоля за малко помощ. От университета са ми задали да проектирам като втори преддипломен проект Пантеон на Възрожденеца. Тъй като искам да направя един нов и по-съвременен прочит бих искала да ви попитам какво за вас е Възраждането и кои са българските възрожденци? Приемам всякакви отговори и най биха ми били ценни тези, които са свързани с най-първите ви асоциации като чуете думата възрожденец или освобождение. Много бих се радвала на помоща ви за намиране на вдъхновение в тази задача. Бих искала проекта ми да не представлява точно затворената и масивна структура на Пантеона на Възрожденците в Русе, а да бъде по - отворен и ефирен. Да бъде нещо като символичен парк или пък стичащ се поток върху издълбаните в камъка имена на възрожденците. Само идеи за сега. Всяка помощ ще е високо оценена.

Общи размисли за изминалата година

И така дойде 2011 и блогаът ми навърши една годинка на 30.12.10. Аз пропуснах да го отбележа, дано не се разсърди. В края на годината имах проблеми с компютъра - прегряваше, нямах и интернет. Знам напразни оправдания са, но да си кажа. Трябваше да не си оставям блога така самичък месец и половина, но аз отдавна се признах за лош блогър.

И така набързо да понаваксам. Блогът ми се разви изненадващо добре за една година - има си цели 54 последователя, а помня колко щастлива бях като си имах 3 :).

Най-после успях да се успокоя и уравновеся, но и това не се знае до кога. За момента съм щастлива и в Полша за още месец и половина, докато ми свърши семестъра.

Празниците изкарах с близки и любими хора в България. Толкова ми беше приятно, че не ми се идваше обратно тук, но получих изключително топло посрещане и успях да се зарадвам на завръщането си. Дядо Коледа ми донесе изключително пухкава и топла кожена шапка, която предпочитам повече да гушкам, отколкото да нося и една невероятна гигантска плюшена панда :). От баниците и всякаквите неща с късмети, до които имах достъп ми се паднаха късметите както следва: училище, купони, купони, следване в чужбина. Очертава се една много интересна 2011. Да не забравя и вторият пред дипломен проект и самата ми дипломна работа, които предстоят.

П. П. елхата, подаръците и Дядо Коледа ги направих от пластелин малко преди да се върна в България като ме беше обхванало коледното настроение. :)

50

И така вече си имам 50 последователя и този път, за разлика от момента, в който проимах 40, мисля да го отбележа, а не да се усетя чак след като е минало заветното кръгло число. Поне се успокоих, че блогът ми не е чак толкова хмм ... "кух". Точно днес прочетох една статия за това какво трябва да ти покаже , че блога ти не е много стойностен и трябва да пишеш по-хубави работи вътре: 20 начина да познаете дали блогът ви бие на кухо (част първа).

• Ако не друго не се смятам за толкова велик писател, но по другите категории си горя.
• Блогът ми си е от самото начало личен дневник и не смятам да го превръщам в нещо като списание.
• И коментарите не са от най - често срещаните неща вътре, с няколко приятни изключения, но тъй като е личен дневник, не смятам и за такава необходимост да ги има.
• Така и не си сложих Google Analytics и тъна в блажено неведение колко време остават хората в блога ми , може и да е под 2 минути. То имам постове, които са само от по една снимка и е малко трудно да се задържиш цели 2 минути на нея, но все пак.
• За съжаление май и статиите си ги пиша за максимум час, но никога не съм засичала време и не съм сигурна и по този пункт.

В крайна сметка като се замисля то и идеята да си имам блог никога не е била в това да ме четат много хора или да изкарвам пари от него, за да са ми необходими голям брой уникални посещения. Направих го за себе си, за да пиша моите си неща и да споделям моите си снимки. Все пак не мога да отрека, че всеки нов читател ме радва искрено и ме кара да се усмихна.

А може да се окажа и една щастливо самозаблуждаваща се лейка. Поне да съм от детските - шарена и с картинки. :)

Губя теб или губя себе си

И ето пак стигнах до момента, в който отново усещам, че губя себе си. Цялата ми свобода, контактност и интереси. Не мога да се позная и се опитвам отново да се върна към същността си, но все по-безуспешно. Хората, които са моя пристан, са далеч от мен и единственото, което ми остава, е да мисля.

Липсват ми плюшените ми играчки и Южен. Този, който е бдял над съня ми и е попивал сълзите ми. Колко безсънни нощи сме изкарали заедно. Поне от седмица имам непреодолима нужда да го гушна.

Жертвам свободата си доброволно и това не ми тежи, докато в един момент не се огледам и не се окажа сама. Сама съм се отдръпнала от света и той се е отдръпнал от мен. Живота постепенно се затваря в главата ми.

Отново започвам да бродя по улиците и да гледам нещата през изкривената призма на собствените ми възприятия. Ето там, на онзи перваз, седи черна котка с изумрудени очи и гледа гълъбите на стрехата. Аз спирам, поглеждам я, а тя отвръща на погледа ми само за миг. Знае, че я гледам. Минава едно сладко момиченце с руси къдрички и сини очички и се провиква радостно "здравей котко", секунди преди да се изгуби в близкия вход.

Ставам все по-вглъбена и умислена и сънувам. Откакто съм в Полша не спирам да сънувам, дори и във влака през бързата дрямка между гарите. Сънищата ми са винаги странни и почти реални, но като част от един паралелен свят с други събития, но еднакви персонажи.

И ето той е там. Изпълва мислите ми, деня ми, сънищата ми. Усещам как моята битка да се върна към себе си и да се преборя със страховете ми го прави нещастен. И аз съм нещастна понеже не мога да го гледам тъжен. Отново аз трябва да съм силната, отново аз трябва да се съобразявам, отново аз бъркам. Имам чувството, че го губя, защото той мисли, че ме губи. Възможно ли е. Усещам как спомена от докосването ми изстива в него.

Не знам дали искам да съм слаба или силна. Знам само, че отново съм открила сърцето си за някой и ме е страх, че пак ще се наложи да прекратя всичко със сила. Мислите ми летят и не могат да намерят спокойствие. Дали, за да не загуба себе си, трябва да изгубя него. А може би това не зависи от мен. Може би вече е късно.

Сърцето ми се е свило в полуосъзнато очакване на удара, който е все още само смътно усещане във въздуха. То ще оцелее - винаги оцелява...

снимка: my-bohemian-spirit

Мечти или просто размисли

Тази статия я отбягвах почти седмица, все си измислях оправдания, но днес ще седна да я напиша. Nezzo ме помоли да опиша мечтите си. Всичко чудесно, но аз лично идея си нямам какви са те. В главата ми се въртят някой мисли по въпроса, но не и истински мечти - такива, които къта и се стреми към тях.

Може би най-голямата ми мечта е просто да бъда щастлива, а препятствията, които срещам в живота да са горе-долу лесно преодолими. Доста обща и някак не точно това, което се очаква да кажа като ме питат за мечтите ми, но на кого би му потрябвало нещо друго. Все пак бих ви разказала няколко сценария, които изскачат в главата ми, когато ми кажат мечтай въпреки, че не се стремя особено към нито един от тях:

Фотографията винаги ме е очаровала и запленявала и понякога съм си мислела как ще завърша някъде тази специалност, ще си отворя едно студио и ще се зарина с всички онези джаджи и техника, които са ми толкова интересни. Дали бих го направила в действителност? Съмнявам се, най много да посетя някой и друг курс.

Околосветско пътешествие може би. Откриваш нови хоризонти, страни, обичаи. Невероятно много възможности за снимки и събиране на емоции - ето това се казва мечта, нали и съм сигурна, че много хора я споделят. Дали ще го осъществя? След години може би, но би било едно приятно стечение на обстоятелствата, а не реално постигната цел.

И една почти осъществима мечта или просто заблудата на един студент. Да си отворим малко архитектуно ателие с група приятели състуденти и да правим най-откачените проекти и да се забавляваме докато работим. Архитектурата е много творческа професия и наистина човек може да се забавлява искрено, проектирайки всякакви чудесии, но се съмнявам, че това би било възможно, особено в криза. Дано поне тя мине до завършването ми.

Сега остава и да кажа трима, които да споделят мечтите си, но идея си нямам кои да са те. Всички, за които се сещам от раз са заети вече. Започвам с Disenchanted определено ми харесва как пише тази госпожица и ми е интересно какво ще напише, ако го види де. Следва най-любимото ми лилавоооо ...purple... - толкова ми липсваш, че просто не е истина дори като ходя из София има нещо сбъркано като не си до мен. И разбира се Baby, с която е мнооого добре да се видя преди да замина, че срамота иначе. Последните две са поканени и от Nezzo, но нямаше как и аз да не ги поканя. :))

6ти септември - Съединението на България

Да са ви честити 125 години от Съединението на България. Паметно събитие, но не особено запомнящо се сред учениците, защото макар и неработен ден той така или иначе си е по време на лятната ваканция. Аз харесвам този празник, смятам го за достатъчно значим и важен, но днес имаше нещо по-различно. Днес РЗС стартираха подписка за референдум за нова конституция. Какво й е на старата и колко е правилно сменянето й - това не знам, дори не погледнах какво предлагат. Въпреки всичко си мисля, че основният проблем е в неспазването и заобикалянето на законите, а не в самите тях. Никога не съм се интересувала особено от политика, не мисля и сега да започвам, просто това днес ми направи впечатление. Честит празник все пак и да оставим политиката на политиците.

Есе по "Практикуване на професията Архитект"

И така имах да пише есе по "Практикуване на професията архитект" и си избрах темата: Морално - етични аспекти на професията Архитект. Понеже много си харесвам как се получи реших да го сложа и тук.

Още в началните курсовe ни учат, че като архитекти ние създаваме не просто сгради, а пространства и среда на живот. За това и пред нас седят редица морално - етични аспекти. За да създадем една приятна среда на живот ние освен норми и закони учим неща като композиция и естетика. По този начин се научаваме да създаваме приятна за възприамане среда, защото сградите имат живот в десетилетия, а някой от тях като катедралите и в столетия. За съжаление след като се построи една грозна сграда единственото, което може да направи архитекта е да й пусне пълзящ бръшлян по фасадата, но понякога даже и това не помага.

От друга страна след като излезем от университета се сблъскваме с реалността на практиката. В повечето случаи инвеститорите искат да изкарат максимална печалба с минимална инвестиция, което има своите негативни последствия. Интериорите стават тесни и малки. Всичко се изпилва на допустимия минимум. Ако зависи от инвеститора в повечето случаи всички коридори ще са широки едва по 90 см, спалните по 6 кв. м. Апартаменти с предимно северно изложение и само с по една стая с добро изложение, защото е задължително. Разбира се живота в такова жилище е напълно възможен и хората се пригаждат, но колко е удобно това. Застроява се до максималната възможна разгъната застроена площ и се получават едни гиганти и всеки иска да построи възможно най-много, пък другите да му мислят за зеленина и околно пространство. Получават се едни раздути огромни неща, които рядко са овладени естетически, просто защото не им е отделено необходимото време за това, а се е гонила само печалбата.

С риск да засегна някого ще дам и конкретен пример с една сграда, която успя да предизвика в мен искрено възмущение още с първия поглед. Едва ли имам правото да критикувам толкова строго като се има предвид, че нямам нито една построена сграда, но тъй като есетата са изказване на лично мнение, аз ще изразя моето. Ще се спра на мол „Сердика”. Не го харесах още на визуализация, което винаги е лош знак, защото обикновено визуализациите са по-добри от действителността. Но да започна по - конкретно. От функционална гледна точка най – голямо впечатление ми направи факта, че няма санитарен възел на приземния етаж, а само на нивата под и над него. Те са разположени в самия център на разпределението и не особено лесни за намиране. Съмнява ме и достатъчността на кабинките като се има предвид, че мола има 300 магазина и 1600 паркоместа. Особено в деня на откриването и скоро след това се бяха получили наистина големи опашки. Друг негативен за мен момент беше трудната ориентация в мола. Табелите са недостатъчни и не особено ясни. Магазините може и да са групирани по някакъв начин, но аз лично не открих логика. Настилката е с плочки, които може като единична плочка да са изглеждали добре, но на мен ми създаваха усещането за мръсни. Дни след откриването вече можеха да се забележат пукнатини на някой места. Екстериорното решение на сградата също е с меко казано недобро излъчване. Офисите са просто механично прилепени към мола, а зеленият им цвят е доста съмнителен и особено в комбинация със златистите вълни.

Може би критиката ми към въпросната сграда е неоснователно остра. В крайна сметка на всеки архитект може да му се случи да направи сграда със съмнително естетическо излъчване. Не се и съмнявам, че Сердика ще има голяма посещаемост, въпреки че аз не го харесвам толкова.

Друга явна злоупотреба с архитектурата се наблюдава по морските и планински курорти, където застрояването с хотели е толкова гъсто, че са заприличали по-скоро на градове, а не на място за почивка. Слънчев бряг отдавна не е онова зелено райско място, което помня от детството си, а е затрупан с огромни хотели на всяка крачка.

В заключение бих казала, че като архитекти и създатели на среда на живот е хубаво да се постараем, тя да е приятна и уютна, а не да създаваме неудобни жилища и грозни гиганти наредени един до друг без въздух около тях.

А как ли се чувстват ангелите?

Какво ли е да си ангел?

Никога да не взимаш, само да даваш.

Да си пътеводната звезда, указателят, верният отговор.

Да нямаш право на грешка или слабост.

Винаги да помагаш на другите,

а да си неотменно сам по пътя.

Да даваш - живот, енергия, надежда.

Всеки да черпи от теб с големи шепи като от чист планински извор

и никой да не те зарежда.

Няма почивка, няма отплата

ти си там и помагаш.

Така трябва.

Закриляш, пазиш, напътстваш.

Няма място за колебание или грешка.

Ти си безгрешен, съвършен.

Не можеш да си позволиш друго.

Ти си светлината, която води

и никога не може да си позволи да се изгуби.

Ти си ориентирът, силата, огненият меч.

А във вселената няма неизчерпаем източник на енергия.

Дори слънцата умират ...

снимка: LordRavenous