Нюанси на нежност

снимка: Juan Fortique

Цветовете на коледните светлини изпълващи стаята
тихата музика
ласките по лицето ми
пръстите ти в косата ми
мекотата на устните
очите пълни с нежност
челото ми идеално лягащо в профила на лицето ти
спокойствието на близостта
безвремието на споделеността

Inception

снимка от тук

Днес се събудих два пъти.
Първо сънувах как с теб сме в подводница някъде близо до бреговете на Канада или може би Аляска. Отворих очи и видях как слънцето се прокрадва през цъфналите клони на вишната в бабиния ми двор. Попремигах срещу слънчевите зайчета и в съзнанието ми се появи въпроса: "Хей, не отрязаха ли това любимо мое дърво преди няколко години?". Повдигнах глава и те видях блажено спящ, облегнат на ствола на дървото, а аз всъщност бях полегнала в скута ти.  Изправих се и отидох да седна на пейката да се попека на слънце, а баба ми мина и попита къде си. Предупредих я, че спиш, но тя въпреки това отиде да те търси за нещо. Случиха се още няколко неща, говорих с още няколко човека и след малко се събудих. Отново.
Този път теб те нямаше. Повъртях се в топлото легло в стаята ми и се замислих над съня ми. Явно в последните дни толкова мисля за теб, че съзнанието ми е започнало да те извежда в съня ми на няколко нива. Понякога се чудя дали отново бихме се срещнали и как, но това е безсмислено действие. Ти се появи, за да ме измъкнеш от дупката, в която бях затънала онази зима и едва ли съдбата ще срещне пътищата ни отново.

Разтваряне

снимка тук

 Седя и просто изпускам емоции във вселената. Не показно или особено енергично, а леко ги оставям да се разтворят в етъра като капка боя пусната във водатa.

 Срещнеш ли сродна душа е трудно да побереш цялата енергия, която протича помежду ви. Възможно ли е един разговор да те развълнува толкова, че да не можеш да правиш друго, а само да седиш и развиваш невидимите нишки на цялото си съзнание протегнати към друго същество.

 Мина повече от година. Казваш, че пет, та дори десет няма да имат значение, а аз ти вярвам попивайки всяка дума и с последната поричка на кожата си. Мислех, че съм те преживяла, че си останал само прекрасния спомен, който се предполагаше да бъдеш, но умирам от желание да те докосна пак. Искам емоциите, които в момента изпускам в йоносферата, с надеждата да те стигнат по някакъв начин, да протекат отново през пръстите ни.  За пореден път да усетя реакцията между същностите ни, съживила душата ми през онази зима.

 За съжаление далечният любовник винаги е по-желан от този, който може да бъде реален и истински.

Невъзможности

снимка: Riot23

Въртя се в кръг и спирам да виждам света. Остават само копнежите вътре в мен. 

Сменям една невъзможност с друга. Задънена улица с абсурден сценарии. Сякаш сърцето ми не може да обича, освен ако не е невъзможно. Бъдеще няма, само красиви спомени и откраднато настояще. Не съм напълно твоя, нито бих могла да бъда изцяло негова. Представям си как следващия път, когато се виждаме е сватбата му, точно както в някой романтичен филм. Въпреки всичко, дълбоко в себе си, под цялата тази рационалност, си оставам една глупава романтичка. Хубаво е да знаеш, че те обичат на хиляди километри разстояние, а думите на пияния са най-искрени, но ... Защо сърцето ми не може да разбере това "но"? 

Да се влюбиш в плейбой верен на друга, може би точно това е причината да имам толкова налудничави блянове. Сърце, което обича двама, живот- несподелен с нито един.

на заспиване

Мисля си за теб. Съзнанието ми се размива в страната на сънищата, но ти изплуваш. Дали си мисля за теб, защото ти си мислиш за мен или пък ти ще се сетиш, в твоята ранна утрин, за мен. Мислите предизвикват ли се едни други или факта, че ни дели четвърт планета, е достатъчен да ги заглуши. Ако съзнанията ни са били така свързани, макар и само за миг от  вечността на времето, запазват ли те способността си да комуникират дори на хиляди километри? Реших да не разчитам на подобни догадки и ти пратих писмо, но се съмнявам, че с Български пощи може би предния метод е по-сигурен.

 Чувствам се като затворена кошута. Съзнанието ми премигва и отново се нося из свободата на степите, но после отново съм тук и се чувствам в капан. Съзидателната ми енергия е изчезнала и изисква усилие на волята да творя. Трудна работа като уж професията ми се води творческа.

Времето лети, а аз не взимам решението, което се налага да направя, а само мечтая да избягам. Къде и аз не знам, но е далеч. Понякога това далеч е при теб, особено когато клепките ми се спускат, реалността се размива и тръгвам към сънища, които на сутринта не помня. Действителността, обаче е друга. Ти си хубав блян като за преди сън, но пълна невъзможност погледнато практически. Довиждане хубав спомен мой. Все още се усмихвам, когато ме навестиш някъде там на границата на осъзнатото.

А какво има там?

Великолепен ден, в прекрасна  компания и в крайна сметка чудесна светлина за снимки. Май портретните снимки ще ми станат най - любими вече.

Хартията

Снимка: Thinkstock

 От две седмици мисля как трябва да ти пиша, но не какво да е, а пълнокръвно писмо. Обещах. Оправдавам се пред себе си, че нямам листа за писма, а искам хартията да е приятна на пипане. Искам поне непряко да ме докосваш с удоволствие. 

 Първо мислех да ти пиша за циганското лято и колко го обичам . За топлата есен и ярките багри, които плъзват по короните на дърветата. Заваля. Цяла седмица вече и музата ми секна.

 После исках да ти пиша за онова топло, солено и прекрасно море. За тюркоазения му цвят и рибките, които плуват досами брега, в чистата вода. За следобеда ми на лодката и прекрасната учителка, която срещнах там. Всеки би бил щастлив да има такава, дано са повече като нея.

 Но сега ме обхвана отново онзи страх, който ме смразява отвътре. Точно в този момент имам егоистичната необходимост да върнеш слънцето в душата ми, както правиш с всеки наш разговор. Обстоятелствата не го позволяват, за това ще мисля за теб и ще се усмихвам на спомена.

 Знам, че и на теб не ти е леко сега и няма да те занимавам с незначителните си проблеми. Искам да ти донеса красота. Спокойствие. Усмивка. Искам хартията да гали пръстите ти, думите да потекат като мед по душата ти и частица от мен да прелети цялото това разстояние и да те прегърне.

 Дано някога пътищата ни отново се пресекат, а до тогава трябва да я намеря тази хартия.

Близост

by supergrass

Странно нещо е близостта. Въобще не е обвързана с физическото разстояние между хората. Как е възможно да чувствам толкова близко човек на 8 300 км, а този, с когото ни разделят само няколко слоя епителни клетки, да се усеща на океани разстояние. Как отдаваме тялото си с такава лекота, а душата си крием зад високи стени, в тъмните кътчета на съзнанието си.

Още чакам някой тук и сега, който да ме прозре и обикне. Човек, който да обедини в едно близостта с физическото местоположение. 

Дали не съм наивна?

ръце

ръце, мъжки ръце. това ми трябва сега. да ме утешат, да ме приласкаят, да ме прегърнат. все още се чудя кой би издържал да ме гушка половин час. май няма кого да помоля за това. такава прегръдка има последици. такава прегръдка руши бариери. такава прегръдка свързва души. а никой не би се отказал лесно от собствените си стени.

Ти си

вдъх в косите ми
целувка по челото ми
прегръдка откъм гърба ми

слънцето на моя изток
полъх на надежда
безценна обреченост

душата ми отразена в твоята
уюта на непознатото познато
прозрял ме до съвършенство

Своя

Все още не съм се научила да бъда напълно своя, макар вече да мога да говоря за теб без да ме боли до ядрото на същността ми. Въпреки това ме е страх да те видя дори на снимка.
Свежият повей на изтока успя да вдъхне надежда, че отново мога да се дефинирам без ти да си в картинката, но сега ми липсват двама едновременно. Преди смятах това за невъзможно.
Поне отново повярвах в собствената си прекрасност и мога да се усмихвам без скрита тъга в погледа, а това е гигантска стъпка в правилната посока.
Колко време ще трае това възстановяване - не зная.

404

автор

Какво да я правя тази любов ... безадресна.
Колко време й трябва, за да отшуми, да потъне в миналото. Мислех, че ще е за цял живот, а сега сякаш я пускам в бездънна яма и нищо не се появява в отговор. Само една тишина, даже не тишина, а липса. Единственото, което я запълва е тъпата  болка извираща отвътре и обсебваща съзнанието ми при всеки спомен. А когато си прекарал толкова много време с някого, това се случва прекалено често. Повече от половината песни и филми са напълно негледаеми в момента или след това ми иде да си изплача душата.
Остава ми да се надявам, че е за добро и щом не е станало, значи не е било писано. Нали така казват ...

P.S. Error 404
       love not found

А можеше да бъде...

Мисли преди сън

Какво правиш, когато умът ти казва,че няма как да стане, а сърцето ти се е вкопчило със всички сили към някого. Душата ти междувременно плаче и едвам задържаш тази мъка да не се излее извън теб и да убие всичко празнично и красиво. Колкото и красота да те обгражда, колкото и хубаво да ухае на сладки, ванилия и карамел, в един момент оставам сама в леглото и мисля само за теб и как не виждам изход, а само задънени улици. Вече стана поне седмица откакто не мога да заспя в прилично време. Вчера седях до елхата и гледах втренчено как се спуска броката по една от играчките. Имах чувството, че мога да преброя всяка прашинка. Исках просто да не мисля за теб, както иначе правя във всеки един миг. И колкото и да е странно успях да не мисля за теб, а се сетих за всичките ми предни любовни разочарования. Мерси много мозък мой, колко услужливо от твоя страна. Как може да искам просто да изчезна, сякаш никога не ме е имало.
Завчера казах, че понеже аз нямам сили да се разделим, нищо че не виждам изход, ще ми е по-лесно ти да го кажеш. Някак просто да се умориш и да кажеш - ми това беше. Тогава ще мога да оставя натежалото ми сърце да потъне спокойно и евентуално да стигне дъното и да се оттласне от там. Сега просто се опитва да изплува, но този водовъртеж от чувства го държи под водата и то се дави.
Както и да е, днес прочетох това:

My personal year of changes is drawing closer and closer!

And I just can't keep living this way
So starting today, I'm breaking out of this cage
I'm standing up, I'ma face my demons
I'm manning up, I'ma hold my ground
I've had enough, now I'm so fed up
Time to put my life back together right now!

Явно в крайна сметка така и ще стане. Последната година се борех с всичко и всички заради него. Бях нещастна като се успокоявах, че той е щастлив. Задоволявах се с по няколко дни откраднато щастие между седмици на страх и безизходица. И някъде дълбоко се надявах, че ще ме отвоюва от света, че ще ме спаси, че както веднъж ми каза, ще бъде моя рицар. Мина само месец, откакто той е подложен на това, с което аз се борех цяла година и както изглежда няма да издържи. 

Скрити мисли

снимка от тук

Ако има нещо, което наистина ще ми липсва в теб, е начина, по който се гушкахме, докато гледахме нещо на компютъра ти. Тогава света беше толкова завършен и съвършен. Ръцете ти, които  създаваха малко парченце от рая, обвити около мен. Как от време на време ме стискаше леко по-силно, само за да изразиш любовта си по-осезаемо. Едва ли някога ще спре да ми липсва това усещане.

Разминаване

 Какво правиш, ако осъзнаеш как човека, с когото си мислил, че ще прекараш старините си, има друга представа за бъдещето ви. Ти може да нямаш точна идея за въпросното бъдеще, но всичко, което той иска, някак противоречи с това, което си. Как се прави компромис като нещо дълбоко в теб крещи, че го убиват. Накрая излиза, че за да има "вас" трябва да се отказваш от важни за теб неща. След всяко условие, изискване и компромис, след всяка отстъпка от себе си, душата ти се чувства все повече в плен зад невидими решетки. Увещаваш се, че това не е вярно, че го правиш, за да сте щастливи заедно, че винаги това си искала, но изведнъж осъзнаваш, че са минали месеци без да можеш да си спомниш две щастливи седмици поред.  А някога минаваха месеци на пълно щастие.

 Душевният мир някак ти се изплъзва. Мълчиш повече, мислиш повече, а се усмихваш по-малко. Чудиш се къде е проблема, а такъв няма. Просто се разминавате. Неговата приказка не е твоята. Виждаш го все по-ясно с всяка изминала седмица, а сърцето ти трупа мъка. Животът обаче не е склонен да дава отсрочки и няма как да се правиш, че всичко е наред за дълго.

 Приказки, които не са споделени нямат щастлив край.

... а накрая пак аз ще съм лошата.

С дъх на есен

Ето един кадър чакащ от летните горещини насам да се осъществи и се получи прелестно.

Ултимативно

Любовта може да е крайна, силна, изпепеляваща. Макар да се смята, че тя е най-висша благодел, че пречиства, че те кара да слагаш другия пред себе си, в много случаи тя е ултимативна. Избери мен или него/нея, направи това или ще ме изгубиш за винаги, любовта или работата. Любовта обича ултимати и се привлича от тях като молец от пламък. Също както малкото крилото същество и тя изгаря в тях. Любов без компромис не може да просъществува дълго, колкото и силна да е. Тя обаче винаги смята, че ще спечели. Дори да я оставят на второ място, тя ще е там и цял живот ще ти нашепва, че си направил грешния избор. А той никога не е лесен. Винаги ще е между две много скъпи ти неща и ще те боли много каквото и да предпочетеш. 

Понякога така ми се иска да можех да се върна предния check point. Но това не е игра и няма единствен верен път, а изборите ни правят това, което сме.

София диша и твори

За всички любители на зъбни колела,
тази неземна красота беше при една палатка със стийм-пънк бижута.

Тази година за пръв път успях да посетя София Диша. Най-вероятно това се дължи на факта, че беше цели четири поредни седмици, иначе все бях я на море, я в някоя друга географска ширина. Оказа се, че освен да диша, София също така твори, танцува и пее.

 Една бърз поглед върху масичките и вече неусетно се е появила усмивка, която си стои там до края на разходката. А аз, както и още доста хора, съдейки по броя фотоапарати на квадратен метър, видях прекрасна възможност да поснимам. Водейки се от максимата, че "A picture is worths a thousand words", ще ви покажа, някой от по-симпатичните ми кадри:

И аз като индианците се впечатлявам от цветни стъкълца. Колкото по-шарено, толкова по-хубаво.

Бих си сложила такава табела в мазата над лавицата с бурканите. Може и една с "лютеница"

Дрънкулки за всеки ...

Платнени писма/чантички и облаче

А тези две дами си шушнеха и обсъждаха сладко, сладко минувачите в края на улицата.

Нощ за желания

Персеидите. Нощ пълна с желания, с надежди. Днес всеки може да си пожелае нещо или две или хиляда. Нощ на надеждата. Издигаш взор към небесата и изпращаш своята молитва към съдбата да те дари със своята благосклонност. Звездите прехвърчат толкова бързо, че ако не внимаваш може да не ги зърнеш в светлините на града. Мечти се изричат само на ум, копнежите се крият в сърцата.
Тази вечер ще си пожелая само мир, в душата и между любимите ми хора. Друго май не ми трябва. Само този страх обзел цялата ми същност да отшуми, да избледнее ... и така докато луната не покаже бледото си лице на небосвода.