 |
| снимка: pinkpolkadots-bhr |
Колко е странен животът, преди малко повече от година ме беше страх, че ще изгубя себе си или него, а какво се оказа всъщност - изоставих се заради него и се наложи да го изоставя. Тогава сърцето ми тръпнеше в очакване на удара, а сега го помляха без предупреждение. Даже не беше лично, а една машина почти по случайност ми разкри каква глупачка съм.
Вътре в мен е счупено и всичко изглежда сбъркано. Времето е прекрасно - топло, слънчево, а аз ходя през парка сама и се чувствам все едно е лято. Свалих връхните си дрехи и тръгнах само по риза. Около мен хората седяха на пейките, които едвам се подават от снега по двойки. Трябваше и аз така да се радвам на слънцето, трябваше и мен да ме обичат. Вместо това крача и слушам пуснала на високоговорител това. Главата ми е някак пазна и я усещам нагнетена от мисли. В очите на минувачите чета недоумението то държанието ми. Погледнах една жена в дебело палто и се зачудих как въобще издържа в тази жега.
Започнах да се търся. Огледах се в една витрина и не се познах. Тази жена в риза коя е? Спретната, подредена и без искри в очите. Как въобще допуснах да се стигне до тук?
Трудно ще дам отново любовта си някому в същия чист вид. Съмнявам се, че въобще някой я заслужава. Най-голямата заблуда е да смяташ, че колкото повече се грижиш за някого, толкова повече и той ще се грижи за теб.
