 |
Снимка:
Thinkstock
|
От две седмици мисля как трябва да ти пиша, но не какво да е, а пълнокръвно писмо. Обещах. Оправдавам се пред себе си, че нямам листа за писма, а искам хартията да е приятна на пипане. Искам поне непряко да ме докосваш с удоволствие.
Първо мислех да ти пиша за циганското лято и колко го обичам . За топлата есен и ярките багри, които плъзват по короните на дърветата. Заваля. Цяла седмица вече и музата ми секна.
После исках да ти пиша за онова топло, солено и прекрасно море. За тюркоазения му цвят и рибките, които плуват досами брега, в чистата вода. За следобеда ми на лодката и прекрасната учителка, която срещнах там. Всеки би бил щастлив да има такава, дано са повече като нея.
Но сега ме обхвана отново онзи страх, който ме смразява отвътре. Точно в този момент имам егоистичната необходимост да върнеш слънцето в душата ми, както правиш с всеки наш разговор. Обстоятелствата не го позволяват, за това ще мисля за теб и ще се усмихвам на спомена.
Знам, че и на теб не ти е леко сега и няма да те занимавам с незначителните си проблеми. Искам да ти донеса красота. Спокойствие. Усмивка. Искам хартията да гали пръстите ти, думите да потекат като мед по душата ти и частица от мен да прелети цялото това разстояние и да те прегърне.
Дано някога пътищата ни отново се пресекат, а до тогава трябва да я намеря тази хартия.
